Само след дни - от 27 февруари т.г., австралийската Агенция за равенство между половете на работното място е задължена по закон да публикува данни за заплащането на мъжете и жените в частни фирми с повече от 100 служители. Изискването обхваща около 5 милиона души. Агенцията събира тези данни повече от десетилетие и те вече няма да са анонимни - в опит да бъде насърчен бизнесът да намали неравенството във възнагражденията.

Гласност за неравенството в заплащането

Разликата в заплащането между мъжете и жените в Австралия е спаднала до 13% - почти колкото в България, където средното почасово възнаграждение на мъжете е с 12.6% по-високо от това на жените за 2022 г. за един и същи труд, по данни на националната статистика. Пет години по-рано разликата е била 20% - през 2017 г. българските жени са получавали 80 на сто от заплащането при мъжете, което показва, че преднината се стопява и България върви в правилна посока. За ЕС средната разлика е 12.7%.

До юни 2026 година обаче и страните в Общността ще трябва да въведат в националните си законодателства сходни с австралийските критерии - съгласно Директивата за прозрачност на заплащането в ЕС, публикувана в официалния вестник на ЕС миналото лято. Но нейният обхват е далеч по-голям, тъй като включва всички компании от публичния и частния сектор с над 100 работещи (в това число и държавната администрация). Работодателите ще трябва да представят разликите в заплащането не само на заплатите, но и на бонусите и допълнителните възнаграждения. Ако държавата прецени, може да освободи от това задължение по-малките фирми с 50 и под 50 служители, но останалите ще се подготвят отсега.

Най-напред обаче България трябва да транспонира директивата в националното си законодателство, заедно със санкции за работодатели, нарушили принципа на равно заплащане и прозрачност на възнагражденията.

Българският манталитет

Публикуването на данни за разликата в заплащането между мъже и жени винаги предизвиква бурни коментари в социалните мрежи. Едни негодуват срещу дискриминацията, други са гневни, че изобщо се поставя този въпрос, след като в България жените живеят по-дълго от мъжете (средно с 6 години), а и получават вдовишка добавка след смъртта на съпрузите си. Има и такива, които окайват тежката мъжка участ - освен че трябва да храни семейство, мъжът трябва да отпушва мивки и да сменя крушки, а други - българските жени, които гледат деца, въртят дом и правят мусака, а също и ходят на работа. Моделът “търся мъж, който да ме издържа” обаче не е общовалидна ценност, също и разбирането на мъжете, че жената е домашна помощница, а не партньор.

Но все едно колко сериозни или иронични са коментарите, разлики в заплащането съществуват - и въпреки чл. 243 в българския Кодекс на труда, че жените и мъжете имат право на равно възнаграждение за еднакъв или равностоен труд. Освен по-ниските възнаграждения, жените по-трудно правят кариера, по-трудно се реализират на пазара на труда след майчинство, работодатели често задават въпроса: “Планирате ли деца?” на кандидатките за работа, а проявите на сексизъм и тормоз на работното място често са премълчавани от тях.

За втори път - жена премиер

Вече години наред в България най-големите разлики са в едни и същи сектори - финанси и застраховане, здравеопазване, преработваща промишленост, култура и развлечения. Разликите съществуват наред с често споменаваното - къде със снизхождение, къде с високомерие, че жените вършат по-малко работа и като цяло не са ценна работна сила. А това се отразява и на начина, по който жените искат повишения и увеличения на заплатите.

Не се променя особено и моделът в мениджмънта и в политиката. Ако ротацията се осъществи успешно, Мария Габриел ще е втората жена премиер след Ренета Инджова и първата, оглавила редовно правителство. Впрочем, кадровата политика на ГЕРБ не е дискриминирала жените, ГЕРБ издигна на два пъти жени за председатели на парламента, за еврокомисар, за шеф на ООН, жени оглавяваха в няколко парламента депутатската ѝ група, жена беше кмет на най-голямата община в България - Столична, четири мандата.

Друга партия не го е правила и макар този подбор да е по-скоро политическа тактика, статистиката е вярна. Като цяло политическото представителство на жените в България е слабо. Изследване на организацията ЛевФем и фондация “Фридрих Еберт” разкри, че само 13.7% от избраните на последните местни избори кметове са жени, както и 28% от общинските съветници.

Според огласени м.г данни от проучване на националната статистика, озаглавено „Равнопоставеност между половете“, през 2021 г. мъжете заемат 63.5% от ръководните длъжности на високо и средно управленско ниво, а жените – 36.5%. В държавните предприятия и търговски дружества с преобладаващо държавно участие мъже са 72.5% от ръководителите.

Поне едно символично признание?

Какво да се прави? В ръководената от жена-премиер Исландия хиляди жени не отидоха на работа на 24 октомври м.г., за да покажат солидарност и да настояват за спазване на принципа за равенството, въпреки че страната е на първо място по отношение на равенството между половете 14 години поред. Всъщност тази демонстрация е и заради стачката на исландските жени на същата дата през 1975 г., призовала всички жени в страната да си вземат почивен ден. Целта на протеста е била да покаже, че трудът на жените е социално и икономически незаменим, но често подценяван.

Вместо женска стачка обаче в България може да се започне с друго - в представения от БНБ дизайн на българските евромонети няма нито една жена. Все още има време този пропуск да бъде поправен.

Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.

****