Да се върнеш към език, който вече не говориш. Да съхраниш усещане за дом към място, с което са те свързвали основно спомените от детството. Да знаеш, че да напуснеш България е отворило много врати към бъдещето, но е притворило тази към миналото.

Историята на Ивон Алексиев е събирателна за цяло поколение, принудено да избяга от комунистическия режим в страната в търсене на свобода. Днес тя живее в Париж и работи като график. Преподава на студенти, участва в изложби, а произведенията ѝ включват гравюри в техниката "мецотинто", графики и икони. Приема себе си както за французойка, така и за българка. Усещане, подсилено след като изкуството ѝ я води в родната ѝ София през 2019 година. Точно половин век, след като я напуска.

Пътят навън

Ивон Алексиев е родена в София в края на 1950-те. Израства в район “Оборище”, където се е намирал домът ѝ. Спомня си как върви през Докторската градина, покрита със сняг, напът към училище. Дядо ѝ е работил като дипломат в Рим почти до края на Втората световна война. Бил е и талантлив фотограф, който запечатва духа на София от първите десетилетия на ХХ век. Снимки, които днес Ивон Алексиев пази в Париж. Тя разказва, че вярва, че самата тя е художник именно заради любовта на дядо ѝ към изкуството. Творчески път, който реализира извън България.

Семейството на Ивон успява да избяга от страната, когато тя е едва на десет години след много неуспешни опити майка ѝ да получи паспорт, дори нелегално. На помощ идва техен приятел. Благодарение на него, цялото семейство успява да замине, а официалният повод е здравословното състояние на баща ѝ, стадащ от болестта на Бюргер - съдово заболяване, което засяга крайниците, и което се нуждае от специална грижа, каквато не е съществувала в страната.

Дядото на Ивон Алексиев обаче остава в България. За тази тема тя не говори.

Така семейството ѝ първоначално се установява в Италия. Там тя попада в международна среда във френско училище. Стъпка, преди да се преместят окончателно във Версай, недалеч от Париж. У дома, семейството не говори на български език.

“Не беше възможно да се живее в България. Майка ми мислеше, че заминаването ще ни отвори всичките врати на свободата, което сигурно е било така, но е малко наивно също, защото светът не ни чакаше особено”, казва Ивон Алексиев. Талантът ѝ я води към една от най-престижните академии във Франция - Националното висше училище за декоративни изкуства. Следва и една година в Лондон, където усеща още по-голяма “творческа свобода”.

“Аз знам, че желанието на моя дядо беше да дойда тук, да се уча тук. През 1980-те години, когато аз бях студентка, там беше най-високото ниво”, разказва тя. Впоследствие, паралелно с творчеството си, тя започва работа като преподавател по графика към общината в Париж. Дава път на международни артисти, които днес са вече утвърдени. И така до днес. “Не казвам, че съжалявам - не съжалявам за нищо. Аз мисля, че съм имала сигурно по-лесен живот тук”, казва тя и допълва, че “един ден, човек трябва да направи стъпката” да се върне обратно.

Идеята за връщането

Така, точно петдесет години след като заминава, творбите ѝ са избрани да участват в Осмото  международно триенале на графиката в София през 2019 година. Събитие, което приема за знак, след като брат ѝ първи я пита: “Защо не отидеш на откриването?”

“Този въпрос отвори вратите, защото идеята за връщане беше станала много трудна за мен, бяха се натрупали толкова години”, разказва тя. Без да говори езика и без живи роднини в София, тя се обръща към свой приятел от детството, който я посреща на летището и ѝ показва писмо, което му е изпратила преди близо 50 години от чужбина. “Веднага усетих, че се връщам у дома”, казва Алексиев.

Заедно се разхождат до Витоша, където като малки са ходили на пикник. Отива и до сградата, където е живяла. Там открива, че името на дядо ѝ е запазено, въпреки че той отдавна е починал. Впечатлена е и от нивото на триеналето, както и от културната среда в София. Така, пътуването отключва у нея желание “да се връща много често”. Не завинаги, защото усеща, че една част от живота ѝ е в Париж, но все пак достатъчно често. За целта обаче тя си обещава, че ще научи отново български език.

Пътят към българския език

“Исках да се върна не като чужденка, а като българка”, казва Ивон Алексиев и допълва, че “ако човек се връща у дома, трябва не само да гледа снимки, за да научи повече за семейството си, но и да говори езика на своите предци”.

Пандемията от Ковид-19 осуетява плановете ѝ да се върне скоро в София, но ѝ дава и нова възможност: да започне да учи езика отново. Среща се с учители от българското училище в Париж “Кирил и Методий”, с които за четири години вече е стигнала до най-високите нива на владеене на езика. Започва да чете и българска литература. Казва, че целта ѝ е била да се запознае с културата на България, която не познава добре преди 2019 година. Споделя интереса си към българските книги с майка си. Всеки ден, в продължение на един или два часа, Ивон Алексиев чете на майка си от книгите на Иван Вазов, Чудомир, Димитър Талев, Георги Данаилов и Георги Господинов по телефона.

Така, връзката с езика се превръща във връзка със семейството, а оттам с паметта. Племенникът на Ивон също започва да учи български. Вдъхновява се от нея - посещава България сам, а кухнята на баба му, съхранена през всичките години, остава за него любима.

Връщане към корените

Ивон Алексиев вече пътува често до България. Всеки път се среща с нови артисти, преоткрива нови места. Освен в галериите в Париж, участва в изложби и в Градската художествена галерия във Варна, както и в София, която остава любимото ѝ място. В тефтера ѝ “Париж-София” се редуват рисунки от Люксембургската градина с тези от любимата Докторска градина. Вълнува се от всички природни и естествени форми.

Между страниците на тефтера са щриховани както корените на дърветата с хълмовете на парка в родния ѝ квартал, така и Витоша, гледките от кафенетата по ул. “Граф Игнатиев”, църквата “Св. Седмочисленици”.

“За мен да рисувам София е преживяване. Да погълнеш всичко - атмосферата, времето, безвремието”, казва тя. Обикновено отива на местата, където е била като малка, защото “намира същите неща, които са съществували преди 50 години”. Спомени, запечатани и в снимките от дядо ѝ.

Не остава обаче и безкритична към България. Гневи се, че “Къщата с ягодите” е оставена в рушащо се състояние и настоява повече подобни сгради да бъдат реставрирани. Пожелава си повече време в страната. В професионален план е убедена, че участията в изложби и работата върху нови форми на изкуство, сред които напоследък е и иконографията, се случват от само себе си. “Всичко зависи от нашето желание. Аз мисля, че изненади могат да се случат на всяка възраст, никога не е твърде късно”, казва тя.