Изминалото лято отново ни напомни колко уязвима е България пред природните стихии, превръщащи се във все по-често явление в световен мащаб. Пожарите в Стара планина, Родопите и Странджа погълнаха хиляди декари гори. Огънят се разрастваше бързо, а институциите и спешните служби трудно успяваха да реагират своевременно навсякъде. В критичния момент се появиха доброволците - хора без заплати и модерна техника, но с готовност да рискуват живота си. Те бяха тези, които често първи стигаха до огъня, гасяха с лопати, правеха просеки, носеха вода и инструменти, но най-вече - вдъхваха надежда.

Тяхното участие извади отново наяве една горчива истина: доброволците у нас се превръщат в гръбнак на обществото ни тогава, когато държавата я няма.

Къде е толкова чаканият Закон за доброволчеството

Историята на доброволчеството в България е белязана от парадокс: всички признават значението му, но то фактически е оставено на самотек. Историята на българския Закон за доброволчеството е учебникарски пример за институционален абсурд. Идеи за такъв има от 15 години насам, като проект за такъв се появява още през 2012 г., но е отхвърлен. През 2016 г. Министерството на младежта и спорта разработва нова рамка, но тя така и не бива приета. Оттогава насам се появяват няколко версии на законопроекта, но всеки път нещо „по-важно“ изпреварва темата в дневния ред на Народното събрание.

Причината за това е ясна - липса на политическа воля и стратегическа визия, а и подценяване на темата. Винаги се намира нещо по-спешно, което изтласква темата назад, а самото доброволчество се подценява и разглежда като второстепенен въпрос. Това отношение показва ясно как държавата възприема онези, които прекалено често вършат нейната работа - като ресурс, а не като партньор, чиято роля трябва да бъде гарантирана и защитена.

В действителност подобен закон би имал ключово значение. Той трябва да уреди защитата на доброволците при участие в акции, да осигури условията и организацията им, да регламентира отношенията между доброволци и работодатели, когато служители се включват в подобни инициативи. Освен това законът би дал нужната рамка за обучение и подготовка, както и за изграждането на координация между институциите и доброволческите и неправителствени организации.

И в настоящето 51-во Народно събрание започнаха дискусии около проектозакон за доброволчеството. Внесени са 3 законопроекта към момента. Акцентът им е върху насърчаване на доброволчеството, защитата на доброволците, създаването на по-ясни правила за организацията на доброволческата дейност, както и механизми за облекчаване на административната тежест и защита. Съдържанието им е идентично и ще бъдат обединени в един общ, но това така и не е станало до момента.

Доброволчеството отвъд кризите

Да бъдеш доброволец не означава само да се включваш при пожар или наводнение. Това е култура, която може да укрепи и подпомогне всяка сфера - от образованието и здравеопазването до социалната подкрепа и опазването на природата. Но у нас доброволчеството остава слабо развито.

Според „Евробарометър“ едва около 7% от българите участват в доброволчески дейности - далеч под средното за ЕС, което надхвърля 20%. Това е отражение на социална среда, в която индивидуалното оцеляване често надделява над колективната отговорност.

Преходът остави индивидуализирано общество, където „Всеки да се справя сам“ остава неписаното правило за много неща. В ежедневието ни липсва култура на съпричастност - хората предпочитат да не се бъркат и да останат наблюдатели, вместо да действат заедно и да помогнат.

Изключения на практиката има, но те са в големите градове. Там активни НПО-та и образователни програми подхранват доброволческите инициативи. Но в малките населени места доброволчеството липсва или се свежда до лична помощ между съседи – ценно, но организираните доброволците са единици.

Доброволчеството като училище по ценности

Доброволчеството има особена роля за младите хора, защото именно в тази възраст се изграждат навици, ценности и усещане за принадлежност. Включването в доброволчески инициативи дава смисъл отвъд личния успех. То показва, че човек е част от по-голяма общност и че може да допринесе за промяната. Това е опит, който изгражда самочувствие, дисциплина и чувство за отговорност.

В много държави доброволческите дейности са интегрирани в образователната система - от училищни програми до университетски възможности. Така младите хора получават шанс да участват и да помагат. Този модел възпитава солидарност и се приема като естествена част от образованието. У нас обаче акцентът в новите образователни реформи често е върху „традиционни“ предмети като религия, а не върху гражданските добродетели - парадокс, който говори много за нашите приоритети.

В България все пак има младежки организации и доброволчески клубове, които събират активни млади хора и създават алтернативи на липсващите държавни политики. Примерите са редица и показват, че младите търсят и имат нужда от участие, а ползите за себе си виждат и сами – придобити  умения, социални контакти и ценности, които ще пренесат в зряла възраст.

Какво губим, когато доброволците ги няма

Доброволци у нас има, но проблемът е в липсата на подкрепа и целенасочена политика от държавата, която да насърчава и гарантира тяхната роля. Когато държавата не създава правила, а понякога дори създава пречки, доброволците остават без подкрепа и защита. Примерите, при които работодател не освобождава служител за участие в бедствена акция, а после дори го наказва за отсъствието, показват колко абсурдна е ситуацията.

Цената на отсъствието се измерва не само в липсата на помощ при пожари и наводнения. Тя е загуба на социален капитал, на възможности младите хора да растат с ценности на солидарност, на доверие между гражданите и институциите. Там, където доброволчеството е системно насърчавано, обществата са по-сплотени, по-подготвени и по-устойчиви. У нас, напротив, държавното бездействие прави хората по-уязвими и по-изолирани.

Затова трябва ясно да кажем: доброволчеството не е прищявка, а необходимост за едно по-здраво и по-солидарно общество. Ако България иска да върви напред, държавата трябва да подкрепи тези хора със законова рамка и политики, които да насърчават усилията им. В противен случай рискуваме не просто да подценим труда на хиляди доброволци, а да изгубим шанса да изградим общност, в която взаимната помощ е ценност, а не изключение.

Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.