Към жилището на Тетяна Ковалчук на приземния етаж води дъгообразна рампа. Вратите са без прагове, банята е видимо по-широка и това не е случайно - 48-годишната жена е прикована в инвалидна количка. На младини е паднала от няколко метра височина и оттогава е парализирана от кръста надолу.

В жилището ѝ в югозападната част на украинската столица са струпани много бутилки с вода и това е нарочно, обяснява Ковалчук пред АРД: "Придобих нови навици покрай руската инвазия. Преди никога не съм се запасявала с храна или лекарства, а сега гледам да имам достатъчно за няколко седмици. Например ако останем по-дълго време без ток."

Без съдействие от страна на държавата

Ковалчук работи за неправителствена организация, защитаваща правата на хората с увреждания. За целта жената има нужда само от своя лаптоп - с него документира новите проблеми, пред които войната изправя хората с увреждания като нея. 

Един от тях се е проявил по време на евакуациите: често хора с увреждания не са били откарвани своевременно на безопасно място и са оставали в опразнените сгради. "Те просто не фигурират в плановете за действие на държавата при спешни ситуации. Първоначално нямаше специализиран транспорт за хората в инвалидни колички. Чак след около месец това започна бавно да се променя", казва Ковалчук пред "Тагесшау".

Не всички могат да напуснат домовете си

Евакуацията на хората с увреждения е била организирана основно от представители на неправителствения сектор, казва Ковалчук. По груба оценка преди началото на войната в Украйна е имало над два милиона души с увреждания. Но далеч не всички са могли да напуснат жилищата си.

Там те също се нуждаят от помощ, която невинаги получават: "Моя позната, която също е в инвалидна количка, била евакуирана в укритие, където четири дни не посетила тоалетна". На жената просто ѝ било неудобно да моли другите хора всеки път да я носят дотам. 

Ковалчук дава и пример с мъж, когото полицаи свалили от 13-ия етаж до входа, за да може да бъде евакуиран от Киев.

Наследство от съветското минало

Самата Ковалчук разказва, че когато завият сирените за въздушна опасност, остава в жилището си и продължава да работи. "Къде мога да отида с инвалидната количка? И къде ли бих могла да се скрия, след като в целия квартал няма нито едно истинско укритие?"

Най-близката донякъде сигурна възможност да се скрие от бомбите е един подземен паркинг. За това Ковалчук казва следното: "В подземен паркинг? Без тоалетна и на студа? Няма начин."

Въпреки това тя усеща голяма обществена подкрепа за хората с увреждания. Но що се отнася до институционалните грижи и социалното включване на тези хора, Ковалчук казва, че проблемите в тази сфера са наследство от съветското минало на Украйна. "Никой не ни виждаше, не ни чуваше и не говореше за нас. В Съветския съюз просто не биваше да има хора с увреждания - затова те биваха настанявани в специални заведения." Чак след като Украйна стана независима през 1991-а година, хората с увреждания получиха възможност да се борят за своите права, допълва Ковалчук.

"Трудностите ме мотивират допълнително"

Тя обаче вижда положителна динамика и не се плаши от войната и постоянната опасност, на която инвалидите са изложени заради бомбардировките. "Радвам се на живота. С увреждания съм, но се дипломирах, родих две деца и работя", разказва Ковалчук. Тя е убедена, че ако човек има цел, дори да се натъкне на препятствия, винаги има начин да ги преодолее. "Трудностите ме мотивират допълнително", споделя жената пред АРД.