Ивайло Дичев положително би се усмихнал накриво, ако имаше как да знае, че му пишем некролози. Преди близо 50 години той много обичаше при запознанство да шокира хората с нападателния въпрос: „Ти защо ме мразиш?“. И май наистина предполагаше, че мнозина го мразят априори.

Омраза едва ли е предизвиквал, но у мен поне – трепетно възхищение и лека завист – още тогава, когато на 21 години публикува първата си книга с разкази „Уча се да плача“. В един от разказите описваше семейна криза поради различни възгледи за това как се изстисква тубата с паста за зъби. Бях зашеметен от тази психологическа находка. Сега това звучи наивно и смешно, но вярвам, че самият Дичев не би имал нищо против да се усмихнем за негова и за моя сметка. 

С огромни таланти

Той ще се усмихне накриво и на изречението „Беше страхотно талантлив“. Обран и сдържан човек, но не непременно скептик или натрапчиво скромен – това си е Дичев. (Не пиша „Ивайло“ поради стара приятелска конвенция.) Композираше музика, свиреше на какви ли не инструменти, рисуваше, четеше изключително много, пишеше хубаво и с лекота, а в приятелските архиви се пазят остроумни и разкрепостени произведения „за вътрешно ползване“, на които той беше главният двигател и основната пружина. Както казвахме тогава: Ивайло пружинира.

Поеми, пиески, рок-опери, една оратория, скечове, хороскопи, инсталации, социални игри – той наистина беше човек с невероятно въображение и с една планина от таланти на раменете. Таланти, които не му тежаха, защото ги разтоварваше в текстове, в книги (много книги) и в академичната си работа, където - без никакво преувеличение - създаде своя школа и научи стотици хора да мислят – дълбоко и свободолюбиво. 

Дичев, как да избягаме от жанра „некролог“? Ти сигурно би казал, че е абсурдно да си автор на некролог, но още по-абсурдно е да си герой на некролог. Бекет, Йонеско и Мрожек (с твое насърчение ги четяхме тогава) какъв некролог биха написали? Всъщност ти самият си автор на чудесни текстове за паметта, паметниците и надгробните плочи, така че всички могат да си представят как би коментирал една своя надгробна плоча или елейните надгробни слова. Защото ти си един от нашите най-важни учители по критическо мислене, както писа и синът ти Климент в една социална мрежа. Благодаря ти (и) за това.  

Какъв човек беше Дичев

Когато умре някой много близък, винаги се питаш: Какъв човек беше той (или тя), с какво ще го запомня? При Дичев у мен веднага и без колебание начело на списъка излиза „почтен“. Отвъд всичките му таланти и въображение, отвъд енциклопедичността и човешката мъдрост, отвъд неуморимия му ангажимент към каузите на свободата и справедливостта, Дичев беше преди всичко един много почтен човек. С повече хора като него бихме живели в по-добър свят. 

Ивайло Дичев беше културен антрополог, преподавател в СУ „Климент Охридски“, хуманист с активна гражданска позиция, дългогодишен автор на Българската редакция на ДВ.