“Εла си го вземи, пречи на тържеството. Проваля ми часа. Защо не си го гледате в къщи!”. Тези думи са чували много родители на “сопчета”, както наричат децата със “специални образователни потребности” (СОП). Поне тези, които ходят на детска градина и училище, останалите са невидими за обществото и образователната система.  

Някои от тези специални деца са извън нея поради спецификата на своите затруднения, други - защото не са създадени условия, за които отговорни са министерствата на образованието и на социалните грижи. Тези, които посещават градина или училище, успяват да го направят благодарение на огромни усилия от страна на родителите си, дори с цената на напускане на работа - добре известната политика “родителите да се оправят”. Това често се случва поради липсата на достатъчно ресурсни учители, асистенти и адаптирани образователни програми, което налага родители да присъстват постоянно в училище, за да подпомагат децата си. А такива ситуации водят до социална и икономическа изолация на семействата.

Дори в София, където в 73% от образователните заведения (училища, детски градини и ясли) има деца със СОП, само в 181 или 27% от тях има ресурсни екипи на място (по данни, предоставени на организацията “Нетипичен ум” към началото на 2024 г.). 

Реалността

На форум за проблемите на приобщаващото образование преди две години омбудсманът Диана Ковачева (вече съдия в ЕСПЧ) съобщи, че близо 27 000 деца със СОП не получават ефективна подкрепа от държавата, 7126 от които са в детските градини. Незначителна част от тях успяват да завършат гимназиално образование, а почти половината са изобщо извън образователната система. След 4-ти и 7-ми клас броят им в училищата рязко намалява.

На въпроси на Дойче Веле към Министерството на образованието и науката (МОН) колко деца и ученици със СОП са включени в приобщаващо образование, се оказа, че са 7196 - за цяла България. (Чрез тези проекти се подпомагат още и 3190 деца и ученици с изявени дарби, 2673 - в риск, и още 225 деца и ученици с хронични заболявания. В сравнение с 2023 г. децата, включени в приобщаващо образование, са с 900 повече.) Данните за броя на образователните институции, кандидатствали и включени в проекти “Подкрепа за приобщаващо образование“, също е незначителен - общо 650 образователни институции, от които 220 детски градини и 430 училища (близо ⅕ от всички училища в България и същият дял детски градини).

Повечето деца са в градини и училища в големите градове, тъй като там е по-лесно да се осигурят специалисти, необходими за включването на децата със специални потребности като ресурсни учители, логопеди, психолози и други. Но за хора от малки населени места е изключително трудно, тъй като специалистите са в областните центрове и ако искат децата им да се интегрират, ще трябва да намерят начин да ги водят до там. 

На въпрос към МОН в колко училища и детски градини има изградени кабинети за психологическа подкрепа, за логопедична помощ, за кинезитерапия, ресурсен или рехабилитационен кабинет, отговорът е 567. В 204 детски градини и 366 училища са оборудвали различни специализирани кабинети и помещения за допълнителна подкрепа.

Родителите

“Услугата трябва да е при детето. Аз съм в Белене, а в Плевен има четири центъра за специална образователна подкрепа”, казва пред ДВ Дина Босилкова, създала заедно с още няколко майки в Белене неправителствената организация “Бъдеще за децата с аутизъм”, част от мрежата БАЛИЗ (Българска асоциация за лица с интелектуални затруднения). Нейният син, който посещава детска градина, е с неврологичен проблем - “не може да регулира емоциите си, но се учи и постига напредък”, казва тя. 

Босилкова е сред организаторите на петиция, в която се призовава “да не се оставят хора с увреждания, родителите на децата с увреждания и самите деца в ъгъла, да не бъдат обвинявани майките, че децата им имат нужда от подкрепа, и програмите да са реални, а не на на хартия”. Също така да има повече финансови средства, адаптирани учебни планове и материали, периодично проследяване на развитието, повече дейности по интереси, спорт, изкуство и социално развитие - “а не само класна стая и контрол”. 

С Дина се свързват майки и роднини на деца със специални потребности от различни части на България. Ето какво споделя Д.Н. за ситуацията в малък провинциален град, в който няма център за специална образователна подкрепа. “Мобилна екипност има на хартия, хората си стоят по кабинетите в институцията, към която са на трудов договор, и родителите си разнасят децата по т.нар. специалисти. Практика е ресурсни специалисти, назначени в детските градини, да заместват отсъстващи детски учители, защото нормативната база не го забранява категорично”.

Мобилната екипност при СОП e форма на гъвкава подкрепа, при която екип от специалисти (ресурсен учител, логопед, психолог, рехабилитатор и др.) посещава детето на място - в училище, детска градина, дори в дома му, вместо то да пътува до ЦСОП. Но и такива центрове в България не са много - малко над 40. В Ямбол например няма, макар че има 30 ученика, затова пък седалището му с отделна сграда е в Елхово, където учениците са десет - по данни, изпратени на Босилкова.

Институциите

В отговор на нейно отворено писмо Държавната агенция за закрила на детето (ДАЗД) посочва няколко причини да не се случва “ефективен приобщаващ процес”. Първата назована от тях е липса на задължителна базова подготовка във висшите учебни заведения на студентите в педагогическите специалности за работа с деца със СОП. 

В отговора си до ДВ от МОН съобщават, че е повишена квалификацията на педагогическите специалисти за осъществяване на приобщаващо образование чрез 7 специализирани обучения с участието на над 5358 специалисти. Излиза, че са намалели, защото преди две години просветният министър Галин Цоков съобщи за 5526. А предвидената за обучения сума, според отговора на МОН, е незначителна - около 1,3 милиона лева (1 281 208.33 лева) без ДДС!

Според констатациите на ДАЗД педагозите, освен че не достигат, не са и обучени да ползват “системи за допълваща алтернативна комуникация или апликация за символна комуникация за невербалните деца”. А Дина Босилкова дава пример с детската градина на сина си, където разполагали с инсталиран от УНИЦЕФ на два таблета Cboard - средство за допълваща и алтернативна комуникация за деца и възрастни с речеви и езикови нарушения - но никой не го ползвал. “А майки още чакат от Агенцията за социално подпомагане такива устройства - и няма”, ядосва се тя, като добавя, че на институциите изобщо не им харесва, когато майките си търсят помощта и подкрепата за децата.

Но не всички родители на „специални“ деца намират сили да се борят със системата на образование, за да настояват и изискват децата им да намерят място в нея заедно с останалите - и с помощта на училището. Някои са принуждавани да оставят децата си на училище, за да минават някак от клас в клас (парите следват ученика, нали), без училището да осигурява необходимите дейности и база за детето. За децата-аутисти например е необходим задължително помощник на учителя - за едно дете/ученик един помощник, но в практиката за три деца се осигурява един помощник. Босилкова разказва, че родители споделят и за заплахи от училищни ръководства детето да бъде насочено към индивидуално обучение или дори изключено, ако родителите започнат да настояват за подкрепа. 

“Приобщаването е заедност. Тези деца учат най-добре в нормална среда - от социалния живот”, обяснява Босилкова, възмутена, че даже и учители не ги приемат. Тя разказва за празник в детската градина на сина ѝ, когато така и никой не го хванал за ръка, за да танцува с останалите деца. “Беше с носия и оставен сам на столчетата, аз си го взех, както беше облечен - и си го прибрах”.

****

Вижте и това видео на ДВ: