Повечето хора в Тирана и в Албания познават отвън сградата на улица „Исмаил Кемали“ - така наречената „Вила 31“, резиденцията на бившия диктатор Енвер Ходжа. Преди няколко седмици имотът беше отново открит като резиденция за хора на изкуството - след основен ремонт и преустройство.

Съвсем случайно откриването се състоя малко преди 11 април – датата, на която се навършват 40 години от смъртта на параноичния диктатор. Никак не е случаен обаче фактът, че обществеността все още няма свободен достъп до бившето имение на Енвер Ходжа. Посещенията са възможни само в изключителни случаи.

Дори „Вила 31“ да не крие някакви тайни, затварянето ѝ за посетители символизира начина, по който Албания се отнася към диктаторското си минало. Управляващият елит не се интересува от цялостна преоценка на историята, а огромното мнозинство от хората в страната имат други грижи, преди всичко икономически.

Диктатура от особен вид

Енвер Ходжа беше превърнал страната в една от най-затворените тоталитарни системи, съществували някога. Дори извън Албания тя е синоним на диктатура от особен вид, окопала се параноично в бункери.

Вместо жилища, при Енвер Ходжа се строяха бункери из цялата страна, следи от които могат да се открият и до днес. Един милион стоманобетонни бункера за малко над три милиона жители се превърнаха в символ за лудостта на един диктатор, овладял политическия терор до съвършенство. Енвер Ходжа представляваше един вид комунизъм, какъвто другаде не е имало. Той беше и комунистическият диктатор, управлявал най-дълго.

Прекъсва отношения с всички

Албанският диктатор прекъсва отношенията си с Югославия на Тито, със Съветския съюз, а накрая и с Китай, защото вижда в тези държави отстъпници от „чистата“ доктрина на сталинизма. В резултат от това той довежда албанците до пълна изолация и крайна бедност. Неговият социализъм трябваше да функционира без подкрепата на външния свят. Наблюдателите предполагат, че параноята му по отношение на чужденците се е увеличила с напредването на заболяванията му.

С подкрепата на Югославия през 1941 г. диктаторът основава Комунистическата партия на Албания, на която става председател две години по-късно и остава на лидерския пост чак до смъртта си. Разривът с Югославия обаче изглежда предварително програмиран, тъй като Ходжа иска областта Косово за мечтаната от него национална държава, докато Тито мечтае за балканска федерация с България и Албания под ръководството на Югославия, тоест управлявана от него самия. По-късно Енвер Ходжа се осмелява да скъса и с „големия брат“ - Съветския съюз.  Когато при Никита Хрушчов започва процес на десталинизация (през 1956 г.), той се му противопоставя.

Сталинизъм в "чист вид"

В света на Енвер Ходжа Сталин остава мерило за всичко. Днес историците спорят дали това не е било само претекст, за да сложи край на съветското присъствие в Албания. Следващият „голям брат“, с който Енвер Ходжа скъсва отношения, беше Китай. Съюзът с малка Албания струваше на китайците пет милиарда долара. След смъртта на Мао обаче, през 1978 г. албанският диктатор прекъсва отношенията си с Пекин с аргумента, че не споделя новата политика на Китай. Разривът с Китай постави Албания икономически на колене.

За външния свят остава загадка защо албанците в огромната си част са следвали режима, без да се съпротивляват. За разлика от други източноевропейски страни, в Албания нямаше истинска опозиция или дисидентско движение – чак докато системата не се срина през 1990 година. Това се дължи от една страна на племенната структура на тамошното общество, в което дори в градовете хората не можеха да разчитат на някаква анонимност, а от друга - на изключително жестоките репресии, сравними само с най-тежкия период на сталинизма в Съветския съюз.

Смъртно наказание за притежание на Библията

Безмилостно и почти напълно Енвер Ходжа унищожава предвоенния буржоазен елит. Тъй като иска да превърне Албания в първата атеистична държава в света - и по-късно я обявява за такава - вярващите са преследвани изключително жестоко, особено католиците в Северна Албания. Дори притежаването на Библия се е наказвало със смърт. Хиляди хора изчезват безследно и съдбата им не е изяснена и до днес. Почти до своята смърт диктаторът провежда последователно чистки, а много хора – политици, общественици, интелектуалци са осъдени на смърт или изпратени в изгнание.

Култът към личността на Енвер Ходжа може да бъде сравнен само с този към Сталин и Мао. Много са неговите проявления – цяла Албания бе осеяна със знамена и плакати с неговия образ, с надписи върху скали и лозунги, които се виждаха от километри.

Лош ученик

Енвер Ходжа е роден в семейство от средната класа на 16 октомври 1908 г. в южноалбанския град Гирокастра. След като завършва френския лицей в Корча, започва да изучава естествени науки в университетите в Монпелие и Париж със стипендия на крал Зог, където се сблъсква с идеите на комунизма. По информация на негови състуденти Енвер Ходжа не е завършил следването си там. От 1934 до 1936 г. той следва право в Брюксел и става секретар в албанското консулство.

След като се връща в Албания, той работи като учител по френски език в бившето си училище в Корча, а по-късно управлява магазин за тютюневи изделия в Тирана. Малко след нахлуването на италианските войски в Албания през 1939 г. Ходжа минава в нелегалност и в съюз с партизаните на Тито се бори срещу италианските и германските окупатори. Две години по-късно, като партизанин, той е сред съучредителите на Комунистическата партия на Албания. Енвер Ходжа е женен за Неджмие Ходжа и има двама сина и една дъщеря. Умира от естествена смърт в Тирана на 11 април 1985 г. на 76-годишна възраст.

Какво се случи след смъртта на Ходжа?

След смъртта на Енвер Ходжа много албанци се надяваха, че страната ще се отвори. В крайна сметка по това време в Съветския съюз вече бе започнала перестройката. Отначало смъртта на Ходжа не променя нищо и следват още пет години на изолация. Култът към Енвер Ходжа продължава да се развива от неговия наследник Рамис Алиа, когато продължават да се строят нови паметници на Енвер Ходжа. Най-големият от тях се издига в центъра на столицата Тирана. На 20 февруари 1991 г. хиляди разгневени хора го сриват и разрушават.

През 1990-те години стотици хиляди албанци емигрираха в други европейски страни, а широк дебат за миналото така и не се проведе в Албания. Днешният политически елит се задоволява само с това да говори за "трудна и болезнена история", но предпочита да не отваря тази страница от миналото.