"Ти и бебето минавайте, малкият обаче отива натам“, каза един от войниците на майка ми, а тя просто замръзна от този шок. Но друг войник се намеси и каза: "Пусни детето, имаме вече много като него". И тогава този, който искаше да ме отдели, ме бутна обратно към майка ми и заедно поехме към автобуса, което означаваше нашето спасение", спомня си Адем Мехмедович, който е оцелял от геноцида през юли 1995 година. Тогава е бил 8-годишно момче. 

Преди десет години той се връща в Сребреница, където сега живее и работи в общинската администрация. За решението на ООН да обяви Международен ден в памет на жертвите на геноцида в Сребреница той казва: "Това е само символичен жест и удовлетворение за жертвите. А Световната организация със сигурност носи част от отговорността за геноцида в Сребреница".

Нападение над защитена зона

Когато през април 1992 г. започна войната в бившата югославска република Босна и Херцеговина, град Сребреница бе населен предимно с босненски мюсюлмани - бошняци. В съседство обаче имаше и села, населени с преобладаващо сръбско население.

През 1993 г. Съветът за сигурност на ООН обяви анклава Сребреница за защитена зона. Около 170 леко въоръжени войници, първоначално канадски, а по-късно холандски, бяха разположени там като защитна сила. Когато на 11 юли 1995 г. армейските части на босненските сърби под ръководството на техния главнокомандващ Ратко Младич навлязоха в защитената зона, холандските войници на ООН се предадоха без съпротива. А след това армията и полицията на Република Сръбска и сръбската специална военна част „Скорпиони“ избиха повече от 8300 босненски мъже и момчета.

По-късно Международният трибунал за бивша Югославия определи престъплението като геноцид. През 2007 г. и Международният съд на ООН в Хага потвърди това, но постанови, че Сърбия не е била пряко замесена в геноцида. Според съда властите в Белград обаче не са предприели нищо, за да предотвратят престъплението.

В Поточари, южно от Сребреница, са погребани 6751 жертви на клането. Там днес има мемориал в тяхна памет. Тленните останки на много други жертви продължават да се издирват. В различни съдебни процеси пред Международния трибунал за бивша Югославия бяха осъдени близо 50 души за геноцида и престъпленията в Сребреница, включително двамата тогавашни лидери на босненските сърби Ратко Младич и Радован Караджич.

Сръбският разказ: клане, а не геноцид

В Република Сръбска и в Сърбия оспорват, че престъпленията в Сребреница са били геноцид. През 2010 г. сръбският парламент осъди клането в Сребреница, без да го нарича геноцид. Настоящата резолюция на ООН беше изтълкувана от Сърбия като атака срещу страната, въпреки че сърбите изобщо не се споменават в текста на резолюцията.

В днешна Сребреница е трудно да се открият сърби, готови да говорят по темата. Повечето от тях просто махват с ръка и казват: "Не ме питайте". Един от тях все пак се съгласява, но при условие, че ще остане анонимен. Самият той е бил сръбски войник и твърди, че в Сребреница не е имало никакъв геноцид. "Ако геноцид е намерението да се изтреби и унищожи цял един народ, то такова нещо тук не се е случило", казва той. Пред ДВ той подчертава, че е бил свидетел как в началото на войната бошняците също са убивали деца, жени и възрастни хора из сръбските села в района.

Такива престъпления действително е имало, но те нито могат да се сравняват с масовите кланета на босненски мюсюлмани, нито пък бошняшката армия е извършвала "етническо прочистване".

Сребреница – град-призрак

След войната населението на Сребреница се оказва намаляло с две трети в сравнение с времето преди нея: в града и околните села живеят общо около 13 000 души, като само крехко мнозинство от тях се определят като бошняци. Днес Сребреница прилича на призрачен град. Няма почти никакви магазини, няма и автобусни спирки. Има само две кафенета и няколко пункта за залагания, а след 17:00 часа по пустите и празни улици сноват само бездомни кучета и случайни полицейски патрули. В Сребреница дори не може да се купи вестник. Младите хора напускат града, защото не виждат никакви перспективи за себе си.

"Сърбия беше длъжна сама да поеме инициативата за тази резолюция, за да облекчи част от вината на сръбския народ. Тя трябваше да осъди отделните лица, вместо да се превръща в убежище за военнопрестъпници", казва Сульо Чанович, който е бил санитар в Сребреница по време на войната. Той добавя: "Резолюцията не обвързва никого, но босненците я чакат отдавна, защото тя все пак препоръчва на държавите членки на ООН да отбелязват геноцида в Сребреница и да включат темата за него в образователните си програми. Добре е, че 11 юли става Ден за възпоменание на невинните жертви на геноцида."

Резолюцията бе предложена от Германия и Руанда. Окончателният ѝ вариант включва поправката на Черна гора, в която се посочва, че наказателната отговорност за геноцид, съгласно международното право, е индивидуална и не може да се приписва на никоя етническа, религиозна или друга група или общност като цяло.

****