ДВ: На фона на тежка политическа криза в България миналата седмица Конституционният съд отмени промените в основния закон, които бяха първа стъпка към реформа на съдебната система. Какво всъщност се случи? И защо се случи? 
 
Христо Иванов: В прокуратурата има един модел, установен през 90-та година, който осигурява една каста да бъде над закона. Този модел стана ясен с епохата Филчев. Преди това Татарчев го беше формулирал най-добре: Над главния прокурор е само Господ. Въпросният модел има три елемента.  

Единият е супер централизирана прокуратура: главният прокурор може да влияе на решението на всеки прокурор, като първо, може да казва какво да се прави и какво да не се прави. И второ, кадрово да определя кариерата на тези прокурори, тъй като има кадрови орган доминиран от негови служители. Те са част от йерархична структура, т.е. те са подчинени на главния прокурор. 

Второ: главният прокурор по никакъв начин не е обвързан с демократичен контрол. Той е извън системата за противовес и възпиране, която е същността на всяка модерна система на разделение на властта.

И трето: той може да влияе кадрово в съда.  

Всичко това се използва, за да може прокуратурата да се занимава с политически инженеринг. Ние го виждаме с всяка изборна кампания. А под повърхността са делата на трупчета, които са огромен политически инструмент. Вече дори Доган го посочи.  

При Филчев се видя, че това е системен проблем. Тогава беше направен първият опит той да бъде решен. За да осуети този опит, Филчев организира от Конституционния съд решение 3 от 2003 година, с което забрани на обикновеното народно събрание да прави всякаква смислена реформа - тя е в противоречие с решение 3/2003г. Оттогава целият въпрос винаги се свежда до това дали КС ще вземе решение да ревизира това решение и да се събере обратно в някаква демократично търпими граници и да не блокира възможността за съдебна реформа. 

Последният опит беше с тази съдебна реформа. Всичките предупреждения се свеждаха основно до едно: при решение 3/2003г. структурна реформа, която да реши проблема с това, че в България има каста от хора, които са извън закона, е невъзможна. Само с Велико народно събрание. 

Сега Конституционният съд не просто се врече във вярност на модела Филчев. А го разшири, като задълбочи двата елемента на кризата. От една страна, че в България имунната система на републиката - правосъдието, е блокирано, превърнато в механизъм за установяване на каста на беззаконните, и от друга страна, че КС се е вкарал в тежко недемократична роля, ограничавайки възможността на Народното събрание да прави каквито да било съществени институционални реформи. 

Така бе спряна съдебната реформа. Конституционният съд изобщо не проблематизира недемократичния характер на правомощията, които си приписва. Не проблематизира факта, че този модел на прокуратурата не съществува никъде - толкова изчистено централизирана прокуратура с такава липса на демократичен контрол няма никъде. КС не се интересува от това. Напротив, обявява този модел за наша конституционна идентичност. 
 
ДВ: Как го обяснявате? 

Христо Иванов: Няма я връзката между граждански ценности и юриспруденция. Това, което Кристиян Таков толкова добре формулира: За да си добър юрист, трябва да си готов да пазиш правото от закона. Т.е. правото като някакво усилие за добро и справедливост от това, което е написано на някаква бумага и важи формално в определен момент. От тази гледна точка, юрист е този, който прави връзката между тези две неща.

Или както казваше адвокатът на Нелсън Мандела и баща на конституцията на ЮАР Артър Часкълсън: Не може да си добър юрист, без да си добър гражданин.  

ДВ: Реформата в правосъдната система е сложна материя, която трудно се обяснява на хората. Не е ли много далече от всекидневието им сюжетът за главния прокурор? 

Христо Иванов: Хората нямат никакъв проблем да направят тази връзка. Те разбират какво означава да няма закон.

Видимо е с какво разполагаме като престижни юристи. В съседния кабинет има някой, който се занимава с бизнес, продава правосъдие, овластил е бизнеса си с корупция. А ти си спокоен. Цялата ти кариера минава в тази среда. Тези хора е трябвало отдавна да са излезли на улицата и да са си хвърлили тогите. Те - с някои малки изключения, са напълно спокойни и в мир с това положение на нещата.  

Не може да има право, което казва, че централизираният главен прокурор по модела на Вишински е по-важен от независимостта на съда и демократичния модел на управление в европейска България. Не може, просто не може!

Българската държава е всъщност основана на един сговор - съгласието да има каста над закона. За да бъде това структурно възможно е ключово позиционирането на главния прокурор като изключително овластена фигура, която не носи отговорност по никакъв демократичен механизъм пред гражданите, и е зашит към съда, така че да може да влияе и на съда, и на политическата система. 

И плодовете на този сме ги гледали… чак Доган излезе от Сарая, за да ни каже, че прокуратурата се използва за политически цели. Това положение на нещата яростно е отбранявано от една елитарна група в академията и във висшата магистратура.

Наглата видимост на този пакт за беззаконие е в основата на факта, че хората не признават управленията на България за легитимни. Те виждат, че те са конструирани около консумирането на власт в условията на безотговорност. Това е дълбоката причина, поради която не може да има правителство в последните години. Това е в основата на политическата криза. Докато това не бъде разрешено, България няма да се стабилизира. 

Всеки опит за сглобяване и удържане на мнозинство е изправен пред морален проблем. Как да направиш държането на властта морално търпимо и легитимно. Защото хората знаят, че властта в България се взима и се консумира като бащиния. Тя не е истинска република. Републиката означава, че властта е общо дело, обща работа на всички граждани, а не бащиния на малцина. 

"Не!", казва ни Конституционният съд, "Не е на всички граждани, на главния прокурор е!". Конституционният съд написа, че вътрешното устройство на прокуратурата, включително безконтролността и централизацията в стил Вишински, са част от държавното устройство на България, от нашата конституционна идентичност. 

Това е класическо олигархично управление. Така е било например във Венецианската република - има една каста, която не е монархическа, но е записана в Златната книга на олигархията и която излъчва всички овластени фигури. С последното си решение конституционните съдии влязоха в ролята на пазители на този режим.

ДВ: Какви са външните влияния върху тази квази република? Как общува тя със света?  

Христо Иванов: Това стъпва на едни дълбоки ментални структури за това как функционира държавата на българската територия. В криза тя се събира във високопланинските проходи, а като се успокоят нещата излиза от тях. Охраната на проходите винаги е била в основата на удържането на тази територия. И това означава следното: онези хора, които седят там, си гарантират сигурността и стабилността в заслоните на тази ветровита територия, където чакат да дойде поредната империя.  

Когато дойде, те сключват с нея пакт. И той изглежда така: понеже ние сме периферия и вас всъщност ви интересува само преминаването оттук, ви гарантираме, че имперската поща, войска, пратеничества и п.р. ще преминават, а вие няма да се занимавате с това, което се случва с останалите търговци и другите, които кръстосват наоколо. Ние ще ги щавим, без да прекаляваме, ще се препитаваме от контрабанда, трафик и други хайдутлуци, а когато дойдат вашите имперски интереси, ще им осигуряваме логистиката. И затова най-големият акт на национална сублимация в този модел на мислене е Арабаконашкият обир. Хубаво е описано това в книгата "Възвишение".  

Искам да кажа, че тези олигарси се спазаряват с всякакви сили и балансират, но не в името на това България да бъде истинска държава. Тя може да бъде такава, но една разбойнически организирана група, която контролира тази територия, не посяга към идеята за истинска суверенност. Този модел оперира най-добре в сива зона.  

Истински суверенитет означава да прилагаш желязно закон на определена територия. Фундаментално изискване е да има съд, който да отговаря на европейските стандарти за независимост. Това е съдържанието на реформата, съдът да стане такъв, че България да има истински суверенитет, а прокуратурата да прилага закона равно към всички и да се отчита по демократичен начин. 

Това е в пряк конфликт с нашия древен бизнес модел - извличане на рента от тази територия в условията на това, че сме загнездени в пукнатините и търгуваме с империите в сивата зона. 

Затова винаги корупцията е валутата, през която нашите кърджалии се разбират със съответната империя. Русия винаги ще бъде по-привлекателна за тях. Тя обича корупционната валута и сивите зони. Америка също, както виждаме, се възползва, когато ѝ трябва да си осигури преминаване или друга логистика на наш терен. Спорадично работи с всякакви не особено лицеприятни герои. Но все пак, за да поддържа легитимацията на претенциите си да бъде структурираща сила на една глобална система, основана на правила, на нея ѝ се налага от време на време, с различна степен искреност и желание при различните администрации в Белия дом, да говори за върховенството на закона и борба с корупцията. И това е неудобно за нашите хайдуци. Русия не се занимава с такива неща. В този смисъл тя винаги е предпочитаният партньор.

Този древен бизнес модел всъщност държи България винаги под прага на истинска съвременна държавност и истински европейски стандарт на гражданство.  

ДВ: ЕК ще анализира решението на КС и последиците, които то може да има. Какво да очакваме? 

Христо Иванов: Не знам. Мисля, че трябва да спрем с тези очаквания. 

Ние - гражданите, живеем в подстъпите на тези проходи, където върлуват нашите хайдуци, и страдаме, защото - когато няма трафик, който да плячкосват, те се обръщат към нашите дворове. Винаги така е работило. И ние, които страдаме от тази работа, през цялото време се надяваме някой да дойде по диагоналния път и да се пребори вместо нас за нашата стока. 

И е до безкрай това очакване. В историческия музей в Клисура има списък на загинали на Зли дол. Едно от първите имена е на мой прапрадядо. Каква е била сметката? Отрязваме си черешата, както казва Георги Господинов, правим едни топчета и гърмим с тях. Не защото с тоя гърмеж ще му накривим на султана чалмата. А защото някой отвън ще чуе и ще дойде. С черешите призоваваме Европа.  

Тая сметка трябва да престанем да я правим. Трябва ни това, което Левски казва: истински организации с истинско оръжие, устойчива работа с дисциплина и самопожертвователност, със сериозно намерение да установим пълноценен суверенитет. Но това изисква постоянен граждански ангажимент. А не моментни пристъпи на ентусиазъм, редувани с дълги периоди на безразличие и подчинение.

Може да звучи много метафорично. Но реалността е, че на тази територия спонтанно се установява една разбойническа автономия, която никога не ескалира до суверенитет, защото суверенитетът означава отказ от този бизнес модел.  

България влезе в Европейския съюз, но не е пълноценен член. Именно заради неговата фундаментална характеристика да бъде общо правно пространство, където се гарантират стандарти на върховенството на закона. На България не се признава пълноценното качество на субект, който може да гарантира правовия ред на своята територия и тя беше поставена под наблюдение заедно с Румъния. Това наблюдение трябваше да продължи най-много три години. То продължи от 2007-а до 2023-та година - 16 години! 

Наблюдението формално падна едва миналата година заради измененията на Конституцията и курса към съдебна реформа. Точно тези реформи бяха похвалени в последния доклад на Европейската комисия. Наред с това, България, за разлика от Румъния, е единствената страна в ЕС, която продължава да бъде под наблюдение на Съвета на Европа. Това наблюдение беше напът също да падне на основание промените в Конституцията и новия Закон за съдебната власт. 

С други думи - България не е призната за пълноценен субект на единното Европейско правово пространство. Това е огромен проблем за държавата и гражданите, но за Конституционния съд не представлява никаква тема. Важното е да останем верни на посттоталитарния пакт за безнаказаност на върхушката.

ДВ: Какво означава това за обикновения българин? 

Христо Иванов: Има пряко отношение към това колко струва вашият апартамент и колко струва вашата професионална биография. Защото България уж е част от ЕС и от НАТО. Но ЕС и НАТО нямат пълно доверие, че тук се прилага Законът. Поради което например толкова години ние не можем да получим пълноценен Шенген. 

Именно когато променихме Конституцията, тръгнахме да влизаме в Шенген с тези аргументи. Ето, как проблемът с правосъдието има пряко отношение към стандарта на живот. Купили сте си апартамент, вложили сте живота си в кариера тук. Колко струват те тук, на този терен? Те струват толкова, колкото свобода и законност има. И се обезценяват с толкова, колкото е политическият риск някой да злоупотреби със закона в България.

С това решение на Конституционния съд перспективата да се установят европейски нива на законност беше отложена за неопределено време.

Как ще реагира Европа в цялата сложност, в която се намира, аз не знам. Това не трябва да е предмет на очакване. Трябва да си намерим начина да се справяме сами. 

ДВ: И какъв е начинът? Тези в златната книга са малко, ние сме много. Каква е възможната съпротива? 

Христо Иванов: Имаме да водим разговор за България като пълноценна европейска нация и реална република - ще живеем ли с корупцията или ще прекратим този модел. 

Казваме, че правосъдието ни е проблемно, но когато стане дума да се направи нещо конкретно, да се потърси сметка за някакви злоупотреби или просто да се приведат институциите в състояние да могат да вършат тази работа, почват едни колебания, възцарява се равнодушие.

С това решение явно е калкулирано да бъдем тласнати в разговор за Велико народно събрание. Именно със съзнанието, че ще ни изправят на ръба на още по-големи сътресения. И по този начин ще ни шантажират, за да се откажем от настояването за реформа. 

Има и по-бавен път. Конституционните промени бяха опит да се решат редица проблеми във фундамента на конструкцията от раз. Този опит беше направен с цената на тежки политически компромиси и се провали. Сега вероятно ще трябва да бъде изградена нова стратегия, основана на атаки срещу отделни елементи на този модел. Трябва да намерим изход от капана на Филчевото решение 3/2003 г. 

ДВ: Как се излиза от този капан? 

Христо Иванов: Трябват конституционни съдии, които да разбират, че е важно Конституционният съд да бъде върнат в някаква демократично търпима роля. Ще трябва да се научим да се борим за всяко назначение в КС - да питаме и да подкрепяме само кандидати, които са готови да пристъпят към ограничаване на свръх правомощията, които КС си приписа сам на себе си. 

Въпросът е можем ли като гражданска общност да се приведем в състояние да поддържаме устойчив фокус, да правим избор между това да се скараме за някоя дреболия и това да не се поляризираме, за да можем да удържаме някакви теми.  

ДВ: Изненада ли беше реакцията на Доган срещу Пеевски?  

Христо Иванов: Не, Пеевски тръгна да превръща този модел в нещо съвсем чудовищно и беше спрян, преди да го счупи необратимо. Въпросът е обаче как това да не доведе до укрепване на модела.

Струва ми се, че за мнозина в Народното събрание в момента основният проблем е, че предстои изборите да бъдат провеждани от кабинет под контрола на Пеевски. Главчев и Калин Стоянов многократно показват, че са подчинени на Пеевски и несъмнено трябва да бъдат махнати. Това е очевидно, но не бива да се игнорира и обстоятелството, че окопаването на Пеевски в съдебната власт ще има много по-голямо и дългосрочно значение от служебния кабинет. Защото Конституционното решение, освен другото, отваря пътя към това настоящите лейтенанти на Пеевски да предадат щафетата на следващите лейтенанти на Пеевски.

ДВ: Има ли варианти това да не стане?  

Христо Иванов: Има. Парламентът може да го спре с изменения в Закона за съдебната власт. Поне, докато КС не се намеси отново. 

Това няма да реши дългосрочните разговори за промяна в модела, но със сигурност ще спре възможността той да бъде презареден като такъв сега. Необходимо е политическо осъзнаване и конкретни действия по отношение на структурните проблеми, за които стана по-горе. 

ДВ: Очаквате ли го от вашите бивши колеги, политическите лидери? 

Христо Иванов: Политическите лидери не може да не разбират това положение на нещата. Не може да не знаят, че то е източник на постоянно огромно напрежение в ценностния фундамент на българската политическа общност. Независимо от това, за момента не личи да са достатъчно стреснати, за да приоритизират изграждането на широк консенсус за трайно решаване на проблемите.

Включително, виждам вчерашните коментари на президента, който отново яростно атакува конституционните промени, без да прави никаква разлика по отношение на съдебната реформа. Това е изключително късогледо. 

ДВ: Трябва ли да чакаме 50 години, за да дойде друго поколение? 

Христо Иванов: Много ме е страх от този тип реакция. Това е едното успокоение. Другото е, че трябва да има голяма криза. И от двете неща се страхувам. Никога няма гаранция, а историята ясно показва - сменят се поколения, но не е задължително да се сменят нагласите.  

Другата реакция е  - чакаме криза с революционен характер, понеже през 1997 година криза ни донесе реформаторско управление. Но днес светът е друг. Тогава имаше една единствена посока за излизане от кризата: Запад, Европейски съюз, НАТО. Никой не отричаше това. Жан Виденов не можеше да го отрече. Първанов не можеше да го отрече. Днес обаче сегментът на хората, които тогава гласуваха за Жан Виденов и Първанов, гласуват за Костадинов. А са друго поколение.  

Защото геополитически вече има накъде да бъде отклонена България. Така че когато казваме "криза", трябва да разбираме, че кризата може много силно да ни лашне в грешна посока.

Така че да седим край реката и да чакаме да дойдат новите поколения или голяма криза, не е добра стратегия. Извинение за бездействие е. Трябва много сериозно да си преадаптираме разказа и стратегиите. Ако искаме да успеем. 

ДВ: Оптимист ли сте?  

Христо Иванов: Мисля, че най-добрият извор на оптимизъм в момента е всички да се приведем в състояние на много трезв песимизъм. Да се уплашим. Да разберем сериозността на положението. И тогава шансовете ни за оптимистичен сценарий ще нараснат. Има оптимистични сценарии и те са възможни. Всъщност, пред България има и огромни възможности. Те зависят от това - да се стреснем.