В такива случаи обикновено се започва със „сервизната“ информация – на 96 си отиде Юрген Хабермас, един от най-великите умове на постмодерността, философска икона на следвоенната европейска мисъл и една от „живите съвести“ както на Германия, така и общоевропейския проект като цяло. Създател на огромно творчество в продължение на близо шест десетилетия, архимислителят от Дюселдорф смело и методично изследваше публичната сфера, отношенията между личността и социума, концепцията за модернизация след голямата европейска рана, каквато беше Втората световна война, за да стигне до изключителен принос в теориите за рационалността, смисъла на съвременното битие и, разбира се, истината (доколкото тя подлежи на каквато и да било обективизация).

Един от най-големите му приноси беше и към демократичната теория въобще – за да ни остави купища храна за размисъл относно как да пазим и развиваме тъкмо това свръхчупливо изделие на груповото мислене и развитие, наречено „демокрация“. А някак тъжният момент е, че Хабермас доживя да види рязкото и дълго време на практика немислимо одесняване на части както от родното му общество, така и навред из Европа – и вероятно да си каже „опасявам се, че бях прав в предупрежденията си“.

Защо Хабермас е важен

Дотук добре. Ясно е, че си е отишъл титан на съвременната мисловност, строител на интелектуални модели с ретроактивно значение – т.е. които препращат назад към уж отминали светове на философското; но в нашата наука, философията, нищо никога не се е появявало „на гола поляна“, а винаги избуява на богата исторически мисловна почва.

Бих добавил и нещо лично: когато си отиде подобна невъзможна за обемане личност, човек има задочното чувство, че сякаш е изгубил близък роднина. Така работи приемствеността и самата индуктивна логика на философията – част от Хабермас остава да живее вечно у всеки, който се бори с тази наука.

Най-простият въпрос тук би бил „а защо Хабермас е важен“. Това, ако се позовем на една велика шега на сър Тери Пратчет, би ми отнело няколко седмици; ще опитам обаче много накратко.

Често са се шегували с философията, че е наука за непостижимата истина, т.е. вечно воюва със себе си и обикновено не постига осезаем резултат; само че, преди всичко, това е наука за идеите, които – осезаемо или не – движат този свят напред (или настрани, или пък във всякакви посоки, ако продължим шегата). Основните идеи и полета за размисъл, които Хабермас ни оставя, в къс вариант (без да се задълбавам за кой ли път в двутомника „Теория на комуникативното действие“):

• Разумът не е само инструментален и телеологичен (т.е. непременно свързан с крайна цел), а би трябвало да ни служи да се разбираме по-добре; и помежду си, и със себе си. Това е въпросното комуникативно действие, а не парадоксалното състояние на комуникативен стазис, в което често изпадаме. Теорията му тук се превърна донякъде и в пророческа, доколкото е построена далеч преди третата индустриална (дигитална) революция и социалните мрежи; грубо казано, Хабермас предвиди опасностите, които влече след себе си повсеместният достъп до медии, и сякаш предупреди, че той не води до по-добро и по-качествено общуване. Натъквате се на този проблем на всяка крачка и всеки път, когато отключвате смартфона.
• Донякъде по подобие на Епикур, Хабермас различава динамичното постигане на цели чрез общуване и участие във външния свят от статичното проумяване на въпросния свят. В този смисъл, ако има истинност, то тя е постижима единствено по пътя на искреността и рационалността, а не чрез емоцията.
• Хабермас е един от бащите на разбирането какво е това „публична сфера“ и оттам какво е „гражданско действие“ – т.е. то е възможно само по пътя на самоорганизацията чрез широко обсъждане (от живия контакт помежду ни в кафенето или при друг вид „събрание“, та до опосредения чрез медиите). В този смисъл гражданският протест и натиск са универсалните лечители на болестите на демокрацията. И тя работи добре само при мощна и открита публична сфера. Да, ще кажете, че това го знаем още от Сократ и крясъците на атинската агора, но тъкмо заради по-близки до нас философи като Ясперс и Хабермас сме започнали да го инструментализираме в постмодерна среда (и каквото ще следва там с течение на 21-вия век).
• Основният риск на съвремието в комуникационен смисъл (и тук смело могат да бъдат добавени и самите социални мрежи) е социумът да не се превърне от общност на активни граждани във виртуална публика (нещо познато?)
• Свободният и рационален разговор са майката, таткото и вуйчото на демокрацията. Тръгвайки от най-великия сред германците, поне по моему – Имануел Кант, Хабермас предлага вид продължение на категорическия императив; че идеалът на постмодернизма би трябвало да е в аргументативното общуване между свободни участници, без елемент на принуда. Липсата на последното – да го наречем и „честния обществен диалог“ - е сред злощастните обстоятелства, които довеждат на власт нацизма, а оттам и до Холокоста. 

Защо Хабермас няма да изчезне

Хабермас остава и като убедителен апологет на европейския проект и въобще на идеята за демократичната държава като вид „имунизация“ срещу възхода: на тоталитаризма през втората  половина на 20-и век, и на токсичния национализъм в наши дни. Философът вярва сляпо в онова, което нарича „конституционен патриотизъм“ (аз го наричам и „просветен“), защото като личности дължим лоялност преди всичко на дълго и трудно установените универсални права и основния закон (морално-кантиански и материален), а не толкова към националното си чувство. Това е и едно от основните неща, които ни правят европейци (предполага се) - с необходимия пиетет и памет за всички мислители и строители на съвременна Европа преди нас.

Особено сега, бих добавил аз, когато европейският проект, в който Юрген Хабермас (мир на праха му!) се вгради завинаги с идеите си, изглежда по-уязвим от всякога.

Разбира се, това тук беше само прашинка от вселената му; най-важното е да помним, че личността е тленна, но идеите са вечни. И Хабермас няма да изчезне.

* Този текст изразява мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.