Те победиха, ако трябва да се изразим по йовковски.

Кои са те, победителите? Най-различни, но ги обединява толерансът и пресметливата любов към нещо, което от 1990-те насам се превърна от обикновена забавна простотия в попкултура, а през последните две десетилетия и сякаш в априорна култура на лесното. Включително в култура на политическото лесно.

Да, чалгата, знаете я, вездесъщата култура на лесното и на липсата на гражданско усилие. Ясно, поводът тук уж е разправията за някаква песен, свързана с тенис гения Новак Джокович, но това е поредният първичен Фейсбук цирк, който не заслужава особено внимание. Особено внимание заслужават антропологичните изводи от него: че чалгата, досущ като в Сърбия, пък и другаде в Източна Европа, отдавна и у нас е напълно "валидна" и е превзела масовата културна среда, културните кодове, умовете и общия климат на вкуса.

Животът, разбира се, е велик карикатурист, както е казал Борхес. Като че никой не забеляза един отделен проблем: че двете големи тенис звезди и идоли, които иначе подпалват позитивно стотици хиляди деца за спорта само чрез самото си съществуване, изпратиха "чудесно" послание към същите тези деца: какво се прави след a hard day's night на корта? Много ясно: отиваме на чалга клуб, даже се снимаме гордо с чалга певица. С негласното или не "все пак, нали, сме "балканци", то не трае, брате мой, da li čujes jecaj moj".

Чалгата превзе и политиката

Всъщност това не ми е темата. Проблемът е много по-сериозен и ще берем малките му кисели плодчета тепърва - че чалгата вече не само е напълно приемлива, благодарение и на националните медии, но се превръща и в абсолютистка културна среда, в която се живее без грам културен ужас или ирония, каквито все пак се наблюдаваха допреди двайсетина години. Когато, дори да е било леко лицемерно, все пак имаше някакъв медиен отпор – че чалгата е нещо срамно, извън нас, извън официалната култура. "Отпор" впрочем е и сръбска дума, впрочем, имаше такива революционери в Белград, какво ли е станало с тях?

ОК, въобще не говоря за музика тук, все ми е едно отдавна, загубихме го този мач още в началото на века. Говоря за вид обществена култура, със съответните социални импликации, която се пренася в политическото и де факто властва. Чалгата се настани в целия ни живот, в самия начин на живеене и в нашия, с извинение, mindset. Но продължавам да се противя, както цял живот, както още от "Егоист".

Какво имам предвид, като казвам, че чалгата е новото политическо:

• Чалга е, когато плюеш на правилата, които уж сам си създал.

Ако правилата са да съставяш правителство, с оглед всичко да стане уж по-добре, но всъщност да се усвоят някакви милиарди, не спазваш никакви уговорки, ти си чалга тарикат, става разправия. Даже си съгласен да пропуснеш част от тези милиарди, просто защото не можете да се разберете кой колко ще краде. Това е политическата чалга в чист вид.

• Чалга е, ако не можете да се разберете кой и как ще краде от Плана за устойчивост и развитие, като продължение на горното.

Тук е много просто – комбинацията Петков-Борисов-Пеевски не работи и няма да проработи. Група милионери в стотиците милиони не могат да се разберат как да станат още по-милионери. Да го погледнем от дясно – ако създават работни места и тикат икономиката напред, чудесно. Опасявам се обаче, че става въпрос за обикновено, киническо усвояване по сто начина, което също е чалга.

• Чалга е, когато властта изоставя своя задължителен морален компас.

Спрямо управляваните. Никакво разбирателство, и най-вече никакъв опит да бъдат увлечени част от негласуващите. А може, стига да има желание.

• Чалга е, когато българската власт ни предлага единствено sunk cost-политическо. Т.е. ситуация, в която ти предлагат да продължиш да вярваш в този цирк, въпреки че нормалното е да се откажеш.

Ерго, възниква въпросът защо да гласуваме. Не знам защо трябва. Знам само, че ако не гласуваме, ще избират платените/завладените малцинства.

• Чалга е, когато мнозинството страда от когнитивно предубеждение, че няма как да стане по-добре и че нищо не зависи от гласуването.

И ето как БГ-политиката технически се превръща в чалга. В момента срещу всеки ваш глас за либералната демокрация отсреща стои купен или принудителен (корпоративен?) глас. Ето и "новина" – докато гласуват предимно принудените, никой не може да се добере до властта, освен ако самата власт не му даде тази възможност. Ерго, цуг-цванг.

• Чалга е, когато официализираш чалгата – през предизборни концерти и национални медии, включително шоута. Така я правиш напълно приемлива и равна на всеки друг културен порив. Грубо погледнато, културата на лесното стана медийно "равна" на всички, които честно имитират англосаксонските си идоли. Впрочем, цялата ни попкултура е имитативна.

С течение на времето през последните 20-тина години чалгата се изкачи до официалната си приемливост (малцина помнят как докъм 1997 тя беше просто забавна глупост, както споменах). Далеч съм от конспирациите как това е проект на възрастни генерали от ДС, глупости. Но резултатът е крайно неприятен. Възцаряването на културата на лесното работи само и през пайнеровите момичета. Културният проблем тук е, че никой не разпознава това като културен проблем.

• Чалга е въобще да говорим за чалга: защото с мълчанието и толеранса направихме културната долница доминантна.

И този "културен факт" се пренесе в политическото. Как? Много просто – всички в нашето политическо вече не казват нищо политическо, освен когато редят листи и обещават нещо съвсем кухо. И това е чиста чалга.

• Чалгата е опортюнизъм в чист вид.

Без съмнение. Те нещата се преливат, но опортюнизмът в последните 20-тина години се превърна в основна ценност и в българската политика. Вече е трудно и на практика невъзможно да имаш принципи, защото императивът е да не изпаднеш от трескавото състезание, белязано от липсата на "ценности". В противен случай изглеждаш като идиот, който недоразбира каква е играта.

• Чалгата опростачи поне три поколения.

Това е стара мантра и е прекалена. Сигурен съм единствено за Gen Z. Gen Alpha, 14-22, полека излизат от това, постепенно почват да го смятат за някаква весела глупост, за uncool (почти като през 1995). Сигурен съм и за следното: когато не си подложен на изпитания като нашите баби и техния обречен опит за повече въглехидрати на ден (или поне мойта, Бог да я прости), днес се чудиш единствено как да купонясваш. Ерго, отново културата на лесното.

• Чалгата е обратното на порива към образование и самонадмогване.

Тук няма нужда да обяснявам. Тя прожектира модели на успех, които са неустоими, особено за плебейския ум. Няма вече дори самоирония. Има интелигентни млади прослойки, които след полунощ мислят само за чалга вертепство. То е разбираемо, но изронва самата тъкан на едно цяло поколение. Но да не бъдем твърде драматични – всичко изглежда повече от наред, Gen Alpha ще се оправят, особено тези от тях, чиито бащи смятат, че 3000 лева не са много пари.

• Чалгата е имитиращ продукт.

Тя позира като попкултура и не биваше да излиза от кръчмата, точно както пънкът не биваше да излиза от лондонските клубове. Защото тя също "продава" бъдеще, което никога не идва и няма да дойде. Но, за разлика от пънка, роден като младежки протест срещу официалната власт, чалгата прави само едно – опростява и опростява, друго не знае. До степен, в която нейните млади адепти са толкова назад в голямото състезание, че си мислят, че водят.

Чалгата не протестира, няма за какво.

• Чалгата страда от "implicit bias", психологическа девиация, според която самата тя смята себе си за изумително важна в българската културна среда.

А то не е съвсем така. Да, тя не е като сръбската, която практически изчерпва почти цялата им попкултурна среда (Джокович е типичната културна жертва), но чалгата прави само едно нещо, освен че е вид симония за отделни свои представители. Изяжда бъдеще, на големи хапки, като някакви квазисръбски ланголиери на Стивън Кинг.

• Чалгата е пренесена културно и съвсем точно в българския политически живот, в който няма нищо свято и грам висококултурно, няма дори обратен порив за вид културна нормализация.

Т.е. чалгата е да не знаеш повече, дори да не знаеш изобщо, да не се самоиздигаш и самонадграждаш, а "да бъдеш себе си". И понеже не обичам щастливите краища, да напомня: тя прилича на онова клише, при което вече изстисканата паста за зъби няма как да бъде върната в тубичката. Т.е. няма как да бъде натикана обратно в кръчмите, където ѝ е мястото, особено след официализирането ѝ по националните телевизии.

Управляват ни чалгаджии

Съответно, българската политика охотно я използва, разбирайки, че тя определя средата – и на липсата на граждански порив, и на негласуването.

Така бъдещето никога не идва, или пък се бави. Просто защото ни управляват чалгаджии в културен и политически смисъл. И това вече прилича на общонационално културно предубеждение – че единственият начин за правене на политика в България е през кражби и измами.

Честито на печелившите чалгаджии.

***
Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.

***

Вижте и този рийл на ДВ: