"Болните хора и хората с увреждания са бреме - имат нужда от грижи, а много от тях не могат да работят. Затова са малоценни“, гласи философията на нацистка Германия. Режимът се е „освобождавал“ от хората „без стойност“ чрез евтаназия. По времето на националсоциализма това престъпление често е било наричано с евфемизъм - „Акция Т4“.

Как са взимали решенията

Т4 е съкращение на адрес в Берлин („Тиргартенщрасе“ 4) – именно там нацистите са планирали избиването на хората с физически и психически увреждания. Съдбата им е била най-вече в ръцете на двама души – лекаря на Хитлер Карл Бранд и високопоставения партиен функционер Филип Булер, но общо за Т4 са работили 40 лекари. Именно те – без изобщо да са виждали хората, за които става дума – са взимали решенията по документи и са се произнасяли кой да умре и кой да продължи да живее. Всичко е зависело от това дали човекът може да оздравее и дали би могъл да работи отново.

Първоначално умъртвявали хората с физически и психически недъзи с инжекция с отрова или със свръхдоза приспивателни, а  по-късно – в газовите камери. Смята се, че избитите хора с увреждания са над 70 000. Семействата на убитите получавали пълни с лъжи писма – че смъртта е настъпила след инфаркт или възпаление на белите дробове.

Системно избиване на деца с увреждания

Когато през октомври 1939 година Хитлер официално издава разпоредбата за изтребване на „малоценния живот“, системното избиване на деца с увреждания вече е в ход. При това цинично го наричат „милостива смърт“. Убийствата се извършват чрез медикаменти, лишаване от храна или мъчителни медицински експерименти.

Този декрет за ликвидиране на хора е единственият, подписан лично от Хитлер под благовидното име „Програма за евтаназия“. Първоначално се отнасял за децата с физически и психически увреждания, но впоследствие действието му обхваща и възрастните пациенти.

През август 1941 година в резултат на острите протести, основно от страна на епископа на Мюнстер Клеменс Аугуст граф фон Гален, Хитлер оттегля разпоредбата си за евтаназия, но системното избиване на болни хора продължава с не по-малка интензивност – макар и децентрализирано.

Националсоциалистите искат да се освободят от "баласта"

В представата на националсоциалистите за човека – смесица от расистка идеология, антихуманизъм и цинично презрение към хората – животът се оценява по икономически критерии, припомня NDR. И който не отговаря на националсоциалистическите норми и ценности, е под заплахата да бъде оценен като безполезен за обществото. Поради това психичноболните и хората с физически увреждания все повече започват да бъдат смятани за „баласт“, който трябва да бъде отстранен.

В името на пропагандираната от нацистите „расова хигиена“ още през 1933 година е приет Закон за предпазване от наследствени заболявания, предвиждащ принудителната стерилизация на хората с такива заболявания. А през 1935 година е приет и Закон за защита на генетичното здраве на германския народ – за да се създаде законовата база за чисто германско „народно тяло“.

WDR цитира показанията на жена, осъдена за умъртвяването на деца в Люнебург, която през 1962 година споделя: „Доколкото си спомням, на всеки няколко седмици приспиваха по едно дете. Всеки път това ставаше по указания на лекуващия го лекар, който препоръчваше каква доза приспивателни да бъде дадена на детето. На по-малките се даваше луминал – пет до седем таблетки, разтворени във вода, на по-големите обичайно се инжектираше морфин“.

Отговорните за евтаназията през съда

На девети декември 1946 година в Нюрнберг започва т. нар. „Лекарски процес“, по който подсъдими са и водещите фигури на евтаназирането на болни хора. Центровете, в които са били извършвани зловещите деяния, са били шест – в Бернбург, Пирна, Бранденбург, Графенек, Хартхайм и Хадамар. Нацистите искали да освободят болниците от „баласта“, за да са на разположение за ранените войници, а и да пестят пари и ресурси.

Д-р Уте Хофман, която е ръководителка на възпоменателния комплекс в Бернбург, разказва пред MDR, че дори е съществувала точна статистика колко масло, мляко, яйца и захар ще се спестят, ако един „излишен“ човек бъде премахнат. Който престоявал повече от пет години в някое психиатрично заведение, бил смятан за траен „тежък“ случай, и съответно за траен разход.

Съвсем малко са отказвали да участват

Именно в Бернбург хиляди хора с увреждания са били изпратени на смърт в газовите камери. Д-р Хофман посочва същевременно, че занимавалите се с евтаназия медицински лица в Бернбург не са били някакви садисти или крайни поддръжници на нацисткия режим, а съвсем обикновени хора, които едва на място са научавали в какво се състоят задълженията им. Въпреки това само двама от тях са отказали да участват в умъртвяването на болни хора. „При това отказът им не е довел до никакви наказания за тях“, казва Ути Хофман.

Двамата основни изпълнители на евтаназирането – Виктор Брак и Карл Бранд са осъдени по време на Нюрнбергския лекарски процес на смърт и година по-късно са екзекутирани. Останалите, и най-вече голяма част от помощния персонал, остават ненаказани.

****

Вижте и тази снимкова галерия на ДВ: