Президентът Румен Радев все по-остро и преднамерено се заявява като фронтмен на опозицията срещу управляващите. Мотивацията за това може да е комплексна - от жажда за реваншизъм след загубата на огромна безконтролна власт чрез служебни правителства, до преданост към заръките на генерала от КГБ Леонид Решетников, сочен за патрон на номинацията му за президент. Още през 2016 Решетников каза в интервю за Георги Коритаров, че Радев може да изиграе забележителна роля в процеса на отклоняване на България от НАТО и ЕС.

Въпросът обаче е върху какви ресурси стъпва Радев, за да реализира своите амбиции и поставените му заръки.

Радев не е като Желев и Стоянов

Възможността президентът да бъде опозиция на управлението е заложена в самата конституция - с това, че той се избира пряко от народа, а не от парламента, и разполага с огромна легитимност, но с ограничени правомощия (ако не броим двугодишната политическа криза, при която тези правомощия се оказаха доста големи). Когато президентът не е част от средите на управляващото мнозинство, сам се е отстранил от него или пък е бил отлъчен, това почти задължително води до тежък междуинституционален конфликт. Желю Желев пръв се конфронтира със своите от СДС през 1992 година, а Петър Стоянов в самото начало на мандата си осуети повторно управление на социалистите след краха на Жан Виденов. Надява ли се Румен Радев да е третият, свалил управление?

Аналогиите с неговите предходници обаче са илюзорни. Желев не свали с Боянските ливади Филип Димитров, това беше дълъг период на конфронтация с едно управление, което стремително стесняваше социалната си и политическа база. И което се самосвали с искан вот на доверие, а самият Желев на три пъти се опитва да разубеждава премиера да не го прави. Освен това Желев беше безспорен авторитет като баща на демократичната опозиция и зад гърба си имаше 800 000 гласа повече от тези на СДС. Докато Радев се появи изневиделица в политиката и подведе с вдигнатия си юмрук десетки хиляди избиратели от сегашното управление да го изберат за втори мандат.

В началото на 1997 пък, когато при банкрутирала държава и гладуващо население бяхме на ръба на гражданска война, стъпките на президента Петър Стоянов по ръба на конституцията с върнатия мандат на Николай Добрев я спасиха от бездната. Докато Румен Радев в условията на тежко геополитическо противопоставяне се опитва да отмести България от нейния "цивилизационен избор", чийто кръстник и лице бе Петър Стоянов.

И Стоянов, и Желев изпълняваха ролята на коректив на управлението и спасител на държавата при тежки кризи, каквото е конституционното призвание на държавния глава. Радев нито е коректив, нито спасител - той е разрушител на законното управление и дестабилизатор на държавата. Още от заклеването на кабинета "Денков", което така и не дочака в парламентарната си ложа, генералът президент буквално прокле новата власт. И не спря дотам - започна да дълбае тежки политически разделения в обществото. Обяви се за единствен знаменосец на патриотизма и публично остракира всички, които не одобряват пилона на Рожен и Трети март за национален празник. Нещо повече, провъзгласи някакво народно движение срещу "безродниците" и внуши, че такава Европа не ни трябва. Така Радев поведе Петата колона на "Възраждане", БСП, "Левицата" и русофилските организации, за да изпълни забележителната роля за отклоняването на България от ЕС и НАТО, възложена му от Решетников.

Петата колона губи ресурси за влияние

След като петоколонниците и техните ментори загубиха политическата власт с новото прозападно управление, вече губят и икономическата. Газовата зависимост от Русия, която Радев се опита всячески да спаси, включително с договора с "Боташ", е прекратена. На финалната права са и прекратяването на ядрената зависимост с продажбата на реакторите за "Белене" на Украйна, и на петролната зависимост - след като държавата си връща контрола над пристанище Росенец, а скоро вероятно ще поеме и контрола над "Лукойл Нефтохим Бургас" или Лукойл ще бъде принудена да продаде рафинерията.

Остава единствено битката за историческите символи, която управляващите започнаха с инициативата Трети март да не бъде повече национален празник, а Паметникът на съветската армия да бъде премахнат от центъра на София. И по двете инициативи обаче енергията угасна - решителните действия за паметника бяха спрени от поредните оглеждания и обмисляния, а инициативата за празника, сменен в проекта за конституция с 24 май, потъна в мълчание.

Робът иска да е вовеки роб - и на освободителя си

Радев видя широко открилото се слабо място и удари точно там. Маса българи не познават собствената си история, защото я знаят само от училищните учебници при социализма и не просто нямат никакво любопитство да прочетат нещо различно, но всяко отклонение от тази "норма" смятат за богохулство. Те не обичат толкова руснаците, колкото силната деспотична държава - както впрочем и самите руснаци, които от държавните си лидери най-тачат сатрапа Сталин, след великите за империята Петър Първи и Екатерина Втора. И ако в този смисъл дори е оправдано да не правят разлика между руския народ, руската империя и съветската империя, то не е никак оправдано да не правят разлика между руския и българския интерес - и преди, и сега. Те държат на това, че 5-вековното робство не е нищо по-малко от робство, както и на това, че освободителите не са нищо по-малко от освободители. Което в крайна сметка е закономерност - робът иска вовеки да е роб и като освободен, особено като роб на освободителите си.

Ще проспят ли управляващите битката за миналото?

След като управляващите проспаха полемиката за бъдещето - за еврозоната, сега проспиват и полемиката за миналото - за националното достойнство. Ако противникът на първата е масов страх от незнание, то на втората е масово войнстващо незнание. Едното се преодолява с насилствен скок, другото - с изнурително просвещение, докато се водят окопни войни. Защото ако влезем в еврозоната, след половин година скептиците ще са забравили, че са били против нея. Но ако премахнем съветския паметник и сменим националния празник, години наред хиляди ще си ги искат и ще си ги тачат.

Затова който е тръгнал на борба, трябва да я води докрай и по всички фронтове. Енергетиката и отбраната може бързо да ги отвоюваш с парламентарно мнозинство. Но то е безсилно в битката за миналото. А то не е никак за подценяване, защото има потенциала да взривява обществото отвътре. Слободан Милошевич сграбчи властта след речта си на Косово поле и доведе страната си до братоубийствени войни. Решетниковци и Радевци сигурно вече са напипали българското Косово поле. Ще позволят ли управляващите Румен Радев да надскочи ръста на Костадин Костадинов и да се превърне в българския Милошевич?

***
Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.

***
Вижте и това видео от нашия архив: