Войната на Русия срещу Украйна продължава вече половин година. Много украинци и украинки взеха оръжие в ръка, за да отблъснат агресора. Милиони бежанци, най-вече жени и деца, бяха принудени да избягат от родината си, където се водят кървави сражения. А онези, които останаха в Украйна, бяха принудени да се нагаждат към военновременния живот. Какъв точно беше този живот през последните 6 месеца? Ето какво разказа пред ДВ един боец от Националната гвардия, който воюва в Донбас.

Разказът на един киевчанин с боен псевдоним "Будист"

„До началото на войната бях преводач в една много успешна IT-фирма. Подобно на мнозина други киевчани, и на мен войната в Донбас, която се водеше вече 8 години, ми се виждаше далечна работа – не се интересувах особено от случващото се там. После обаче дойде 24 февруари с воя на сирените и грохота от взривовете на руските ракети. Излязох на улицата и се присъединих към хората, които копаеха окопи и издигаха заграждения. От териториалната отбрана ни раздаваха оръжие за през деня, а нощем спяхме по домовете си. После научих, че селото на баба ми в Запорожие било изравнено със земята, а родният град на баща ми Никопол е бил подложен на артилерийски обстрел. Заедно с няколко приятели постъпихме в Националната гвардия, където преминахме през едноседмично обучение и веднага след това ни изпратиха на фронта на изток.

Заехме позиция в една гора. Не виждахме врага, но той постоянно ни обстрелваше и трябваше да копаем окопи и да строим блиндажи. Понякога оръдията и минохвъргачките замлъкваха, преставаха и бомбардировките от въздуха, но тогава в настъпление минаваше вражеската пехота. А после всичко се повтаряше отначало. И така ден и нощ. Вече не помнех кога за последен път съм спал нормално, а понякога се докарвах до такова състояние, че просто падах на земята и за няколко часа изцяло изключвах. След което ме събуждаха ударните вълни и оглушителните взривове и трябваше да застъпвам наряд. Останахме там месец и половина.“

„Будист“ разказва, че заедно с останалите получил кратка отпуска и дори за три дни си бил в Киев, но после отново заминал да се бие в Донбас: „Всичко започна отначало: денонощен обстрел, движим се между блиндажите само нощем, защото над главите ни непрекъснато кръжат вражеските дронове, които коригират огъня на танковете и артилерията. От нашата рота малцина оцеляха. Мъчно ми е за тези момчета, които загинаха само на по 20-25 години! Но бяхме длъжни да останем там, защото всяко отстъпление би означавало да се откажем от територията си. Отидох на фронта като доброволец, но сега не ми се иска да го направя отново. Не може обаче и да не отида. Надявам се, че с помощта на психолог ще си подредя нещата в главата, после ще се пооправя от леката контузия и отново ще вървя да воювам.“

А ето и историята на Светлана Богаченко, киевска художничка и доброволка:

„На 24 февруари много мои познати напуснаха Киев, аз обаче не исках да оставя в беда онези момчета и момичета, които се записаха в териториалната отбрана - без бронежилетки, без каски, без термо-бельо и друго снаряжение. Държавата не можеше да им осигури всичко това, защото изведнъж толкова много хора се вдигнаха да защитават Украйна. Така ние, доброволците се оказахме особено важни. В Украйна не можеше да се купят всички тези неща, много магазини затвориха. Наложи се да търсим помощ от украинци в Европа, в САЩ и в Канада, да организираме транспортирането на военно снаряжение и медицински артикули през няколко граници. Толкова много работа имахме, че не ни стигаше време нито за сън, нито за приготвяне на храна.

През първите седмици след 24 февруари направо се чудехме на кого по-бързо да доставим снаряжение и амуниции: дали на териториалната отбрана, дали на армията и доброволците, воюващи в Ирпен, Буча и Гостомел. Да не говорим, че организирахме и изхранването на самотни и възрастни хора в Киев, а вечер аз разнасях кафе, чай и бонбони на момчетата на барикадите. Доста страшно си беше, когато на улицата избухваше престрелка с вражески диверсанти. На въздушните тревоги изобщо не обръщах внимание, нямаше време да се крия в бомбоубежищата.

Днес се чувствам истински окрилена, когато успеем да набавим цистерна с дизел за нашите момчета, когато им изпратим на фронта няколкостотин турникета, стерилно бельо за операционните, препарати срещу кръвотечение или срещу изгаряния, особено за танкистите. Навремето не можех дори да си представя как се набавят подобни неща, а сега всичко ми се получава. И сутрин рано-рано започвам телефонните разговори и списъците с необходимите неща.“

Светлана Богаченко признава, че се чувства изтощена и емоционално опустошена, обаче от няколко седмици отново се е върнала към рисуването: „Но днес просто няма на кого да продаваш картини в Украйна: част от по-заможните хора напуснаха страната, а останалите помагат на фронта. Тъй че вече нямам никакви приходи. Осланям се единствено на помощта на децата и на приятелите. Всичките спестени пари отиват за закупуване на онова, от което се нуждае армията. Защото така спасяваме много човешки животи!“.

Алина Ковальова е избягала от Мариупол и сега живее в германския град Хамбург. Пред ДВ тя разказва:

„През последните 6 години работех в рекламния отдел на един голям медицински център в Мариупол, който беше унищожен по време на нападенията срещу града ни. Съпругът ми навремето беше кранист в завод „Азовстал“, а през последните години започна собствен търговски бизнес. Живеехме добре, почти завършихме ремонта на къщата, купихме си нови мебели, дигнахме беседка в градината. Вече бяхме започнали да каним гости за предстоящите по-топли месеци. 9-годишният ни син Александър завършваше четвърти клас и искахме да му устроим празненство за завършването на началното училище – нещо феерично, интересно. Аз бях председател на родителския комитет и чакахме пролетта, за да направим груповите снимки на децата. Сега почти всички те са в чужбина. Слава богу, че всичките са живи!

Много обичахме града си! Никога и на ум не ни е идвало да се местим другаде, но войната промени всичко. Тя беше катастрофална за града ни, който през последните пет години направо разцъфна и се разхубави. Появиха се много нови паркове, с различни видове цветя и дървета. Когато нацъфтят през пролетта, красотата е невероятна. Хората излизат из парковете с децата си. В града беше построена и ледена пързалка, започнаха да развиват фигурното пързаляне. Ремонтирана беше филхармонията и много исторически сгради. Сега всичко това вече го няма.“

Алина Ковальова се добрала до Германия в края на април. В продължение на 8 дни пътували с кола през Крим, Грузия, Турция, България и половин Европа. Най-важното за нея е, че синът ѝ се намира в безопасност и вече не преживява пъкъла на войната: „През последните месеци детето спи нормално. Вече не повтаря преди лягане, че го е страх от смъртта – преди го правеше всяка вечер, когато му казвах „лека нощ“. Сега и рисунките му са нормални, като на всяко дете: не рисува бомби, както преди, а роботи, динозаври и пейзажи“.

Алина се оплаква, че животът им в Германия потръгва доста трудно. Все още живеят в хотел, защото не могат да си намерят жилище. А жилище не си намират, защото нямат работа. Дори когато един ден получат разрешение за работа, пак ще бъде трудно, защото без да знаят езика, работа не се намира лесно. Тя твърди, че не могат да се запишат и на интеграционни курсове, защото още нямат постоянна адресна регистрация. „Порочен кръг“, въздиша украинката, която обаче – независимо от всичко – е много благодарна на приютилата ги Германия. И на доброволците, които им преподават немски.

„През цялото време си мечтаем да се върнем в Мариупол – в мига, когато градът отново стане украински. Защото никога не бихме се прибрали под руска окупация. Най-страшното е, че окупаторите ограбиха свободата на хората. Уж съобщават, че в града се възстановява водоснабдяването, че пускат ток, че дори има хора, които смятат живота там вече за нормален… Но как да живееш някъде, където трябва да си държиш езика зад зъбите? Свикнала съм винаги да казвам на глас, когато нещо не ми харесва – пък ако ще да е против кмета или президента. Ние в Украйна бяхме свободни хора.“