ДВ: Това бяха най-успешните Олимпийски игри за България от поне 20 години насам. Как си го обяснявате?

Камен Алипиев: Много приятно съм изненадан. След 20 години и мъжете се включиха в битката за титлата. Последният мъж, който е печелил златен медал за България, беше Милен Добрев през 2004 година. В борбата нямахме златен медал от 2000 година. Чудесно е, че имаме представители на толкова много националности, които печелят - имаме дагестанец, когото даващите мило и драго за Русия наричат "руснак", имаме украинец, който сигурно е трън в очите на псевдонационалистите, имаме великолепната Кимия Ализаде, която предишния път участва в отбора на бежанците. Тя е символ на битката за правата на жените в Иран. Имаме кубинец, имаме и ром в лицето на Божидар Андреев, за когото се радвам изключително много, защото знам колко изстрада това момче.

Българските спортисти имаха и други успехи: да подчертаем петото място на прескока на Валентина Георгиева и на фона на изключително бледото представяне в леката атлетика и плуването - това, което направи Тихомир Иванов с влизането във финала на висок скок.

Но се надявам всички тези неща да не се превърнат в поредното разочарование. Защото в миналото сме виждали случаи като този с Гълъбин Боевски, случаи, за които никога не се разкри цялата истина. Трябва всички да знаем, че в България не съществува добре организирана спортна система и за да може тя да съществува, трябва да има държавна политика. В много от федерациите е пълно с чиновници, които злоупотребяват с държавни пари и това е традиция от десетилетия. Трябва да гледаме към следващите игри в Лос Анджелис, от които ни делят 1433 дни, с ясна представа какво целим и кои са спортистите ни с потенциал, който трябва да бъде развит. И да спрем да говорим само за липсата на пари и условия, тъй като и на тези игри се видя, че има спортисти от много нации, които са всичко друго, но не и привилигировани, а успяват да стигнат до олимпийските финали.

ДВ: Кой резултат Ви изненада най-много?

Камен Алипиев: Не знам за изненада, но има неща, които ме разочароваха - щангистът ни Иван Димов, който получи нула. Разочарован съм и защото бях започнал да потривам ръце и да си казвам, че ако момичетата от ансамбъла по художествена гимнастика вземат златния медал, ще имаме четири и може да излезем пред могъща нация като Бразилия, което щеше да е безпрецедентно. Грешката, която те допуснаха, ме разочарова, но пък осъзнавам, че когато става дума за толкова млади хора, не можем да ги съдим, защото за тях животът продължава. Надявам се да не се отказват.

ДВ: По отношение на федерациите - кои са добрите примери, които наблюдавате в последните години?

Камен Алипиев: Аз стоя малко настрани, защото откакто бях отстранен от Българската национална телевизия, съм журналист аутсайдер. Това, което виждам като процеси от години, е, че в България има твърде малко федерации, в които може да се говори за много добра професионална работа. Аз не съм голям почитател на художествената гимнастика, не заради самия спорт, а заради идеологическото натрапване, с което съм израснал по време на социализма - за борбата, щангите и художествената гимнастика като най-великите спортове, с "истинските мъже" и "красивите жени". Но въпреки това може би именно това е спортът, който се управлява най-добре в България. Те имат много добра система на работа и много деца, които тренират. Илиана Раева е човек, който знае как да се бори. Показа ни го още преди Олимпийските игри в Рио през 2016 година, преди които едно от момичетата в ансамбъла скочи. Тя тогава пое всичко върху гърба си и успя да запази момичетата, които взеха бронзови медали.

Що се отнася до борбата и бокса - могат да се кажат добри думи. В борбата имат чудесна трансферна политика. На практика това ни осигури два от трите златни медала. Това, че нямаме български борци в спорт, който ни е донесъл толково много медали, не ми харесва. Когато говорим за вдигането на тежести, там винаги е възможно да избухне следващият скандал. Там съм наблюдавал много токсични отношения, докато съм отразявал спорта, и затова по някакъв начин оправдавам стремежа на Карлос Насар да стои малко отстрани. Не е първият щангист, който го прави, правеше го и Гълъбин.

Федерацията по тенис, която също беше на тези Олимпийски игри, има добра програма въпреки скандалите. Във волейбола има добра работа като маркетинг, създаване на нови играчи - и експертите смятат, че те тепърва ще се развиват. И понеже сме по-близко до следващите Зимни олимпийски игри, трябва да кажем, че във федерацията по ски има добре изградена система, но, за съжаление, там клубовете не са в състояние да осигуряват състезатели за националните отбори в последните години. Затова е добре, че имаме хора като Алберт Попов и Влади Зографски.

Най-важното е мрънкането да спре. И всеки да види, че за да започне да работи една система, първо трябва да се погледне към хората, които са част от нея - личната им работа и личния им принос. А не винаги да се тръгва с "Министерството не ни дава нищо", "Федерациите за какво са"…

ДВ: Какво ни казва фактът, че толкова много спортисти от други държави избират да се състезават за България?

Камен Алипиев: Казва ни, че въпреки всичките скандали и огромната политическа тиня България очевидно става по-добро място за живеене. Това не е само заради високите премии. Ние не го разбираме, но тези хора го разбират. И идват тук, защото тук могат да покажат какво могат. Въпросът е техните успехи наистина да вдъхновят хората, които се занимават със спорт в България, за да могат те да произведат спортисти на такова ниво.

Въпреки тази супер нетолерантна среда, в която живеем, наистина ставаме по-добро място за живеене и тези хора го разбират, а самите ни съграждани не го разбират. Държавата категорично не е главната причина за това. Въпреки всички спънки за бизнеса, той се развива. И въпреки че няма добър закон за спорта, който да дава например данъчни облекчения на големите компании, за да инвестират в него, той е жив. И завършва на 26-о място от 205 страни на Олимпийските игри. Не е лошо.

ДВ: А какво ни разказа Франция с Олимпиадата?

Камен Алипиев: Французите ни показаха, че живеем в един нов свят. Един свят, който, колкото и да се критикуват либералните ценности и колкото и пуританите да протестират срещу битката за права на ЛГБТИ общността, от края на 1960-те досега е направил един много голям скок. През 1968 година е застрелян Мартин Лутър Кинг, малко преди това хомосексуалността е декриминализирана във Великобритания. Светът е изминал огромен и дълъг път и е хубаво да се опитаме да приемем това, вместо да се опитваме да създадем остров, скрит под 111-метровия пилон на Рожен.

Французите ни показаха, че могат да са лидери на модерния свят. Че те продължават да диктуват правилата в модата, изкуството, в това да бъдеш изтънчен. И че този техен красив шовинизъм може да ги движи напред дори в този объркан свят, който имаме в момента. Французите имат проблеми с приобщаването на мигрантските общности, имат проблеми със замърсяването на Сена. Но догодина се очаква да открият три къпални във водите на Сена. Французите ни показаха, че те продължават да бъдат в авангарда. Те са един пример, че трябва наистина да се движим напред и съм възхитен от всичко, което видях на тези игри, които спокойно могат да бъдат наречени най-великите на всички времена. Единственото, което не ми хареса, е, че хората в България се концентрираха върху това какво има в гащите на две боксьорки и върху тези няколко минути, посветени на ЛГБТИ общността, които всъщност бяха посветени на многообразието. На това, че живеем в един изключително шарен свят - и че е по-добре да го приемем такъв, какъвто е. Да бъдем емпатични, състрадателни и да се радваме на тези, които имат гласа да се борят за правата си, вместо да приемаме закони като този, който беше гласуван миналата седмица в българския парламент.

*****

Вижте и това видео от архива ни: