Той е Стоян Марев, роден в Чепеларе през 1952 година. Завършва право в Софийския университет. Мечтата му е да работи като адвокат, но по разпределение се налага да стане юрисконсулт в завод в Брезник, Пернишко. Той обаче като повечето млади висшисти иска да остане в София. За постигането на тази цел навремето има няколко начина: брак със софиянка, работа в Министерството на отбраната или в МВР, за които не е имало изискване за жителство.

Така Стоян Марев кандидатства за работа в МВР Самоков – най-близкото до столицата. Кадровикът обаче го натиска поне за малко да се върне на работа в родния си край. С обещанието скоро след това да се установи в мечтаната от него София. 

"Грешната жена си избрал, наша другарка ще ти намерим"

След всички процедури по назначаването обаче го привикват в столицата, където двама мъже провеждат събеседване с него. Казват ме, че съпругата му е дъщеря на враг на народа. Стоян знае, че тъстът му е изключен от БКП, защото негов брат не приел "освобождението" на 9 септември и опитал да избяга през границата. "Да вземеш да я оставиш, ние ще ти намерим наша другарка", настоял единият.

"Бях вцепенен и само промълвих: "Съжалявам, но не мога да направя това…" Тогава за пръв път видях официален документ, че чичото на съпругата ми Таня заедно с други мъже са убити при опита за бягство на границата с Турция и оставени там", разказва той. Уточнили, че само го провокират да видят колко е устойчив морално и психически. Но той е наясно, че това "изпълнение" е натиск да се разведе, "защото съм се бил събрал с неподходящата жена".

В крайна сметка Стоян Марев не получава работата в Самоков, налагат му да работи в Смолян като следовател по всичко - било то произшествие или каквото разпределят от прокуратурата. Ходи на катастрофи, злополуки в мините, изнасилвания, убийства, присвоявания, кражби. Най-много му допадат случаите на присвоявания в стопанската сфера. Така се озовава с редица други на 45-дневно обучение за разследване на стопански престъпления в Ленинград (днес Санкт Петербург), СССР. Накрая е удостоен с картонче за успешно завършен курс, което никога не е поискано за свидетелство.

Време за терор и големи лъжи

Така идва времето, когато официалната пропаганда започва да говори за терористични актове, извършвани от турци. "Бях изтръпнал, не беше за вярване, но нямаше откъде другаде да се добере човек до истинската информация. В службата само това ни се втълпяваше, разкъсваха ме противоречия", с буца в гърлото казва Стоян. Помнел разказите на бащата на жена си за чудесното мирно съжителство на хората от двата етноса, той бил много уважаван от турците в Кърджали. 

След взривовете в Пловдив през 1984 и на гара Буново през 1985 го привиква шефът на смолянското следствие и му обяснява, че "във връзка с тези събития трябва в цялата страна да бъдат изпратени следователи, които да бъдат на разположение само за разпити, иначе Държавна сигурност ще работи по случаите". Тогава разпитът на заподозрян или свидетел се е считал за профилактиране, един вид психологическо въздействие. "Наближава Нова година, теб ще те пратим в Кърджали, имаш близки там и ще спиш при тях", отсякъл следственият началник.

Инструктаж и профилактика

Стоян пристига в Кърджали - без да знае какво точно ще трябва да работи. В Окръжното управление на МВР по цял ден се играе шах. Един ден го привикват при местния шеф на следствения отдел, а вътре - цивилен с посивяла коса и мустаци, явно от ДС. Инструктажът е следният: "Другарю Марев, с този човек отивате на задача, ти официално си ръководител на следствена група. Ще направите претърсване и изземване на доказателства, но бъди наясно, че истинският началник е този човек". Стоян е трябвало да бъде прикритието на служителя на ДС, който пък от своя страна го е инструктирал за всяка стъпка от въпросната задача. Пред управлението ги чака автомобил, с тях е и въоръжен униформен от специалните войски, командирован от Казанлък.

Човекът, когото трябва да арестуват, по предварителна разузнавателна информация, е в ресторант "Москва" в съседство с жилищния му блок в градския център. Онзи от ДС и двама войници извеждат мъж с белезници и разгърдена кафява шуба. "Бях шокиран, не беше ми се случвало да участвам в арест на цивилен с въоръжени войници. Чудех се дали така трябва да става всичко това. Не знаех и защо е арестуван, какво ще търсим в апартамента му", настръхва и днес бившият следовател.

Две малки деца на вратата

Доказателства за вражеска терористична дейност трябва да намерим, отсякъл мъжът с мустаците от ДС. "Качихме се до жилището на човека – отпред ДС, зад арестанта с белезниците войник с автомат в гърба му. Вратата се отвори и се появиха две дечица – момиченце на около 7-8 години и едно мъничко момченце. Не мога да забравя очите на тези деца при вида на окования им баща и автомата зад гърба му, цял живот ме преследват и не мога да се отърся от този спомен", разказва юристът.

Успял да се изрепчи и да попита само защо е този автомат, опрян в бащата и защо дечицата трябва да гледат това. Настоял оръжието да бъде свалено. И до днес е убеден, че това за тях е травма за цял живот и едва ли са забравили. Но и за него е същото - макар и след толкова много години. 

Вместо улики – слово за Левски

Бащата опитва да успокои децата, казва, че "тези чичковци имат малко работа и няма нищо страшно". Онзи от ДС се фокусира в издирването на доказателства за тероризъм, а войникът зорко бди за неговата сигурност. Натъква се на кафява кутия от обувки върху гардероба, пълна с книжа, подава на следователя Стоян ръкописно изписан кариран лист с посвещение на Васил Левски. Вероятно това е възпоменателна реч за Апостола пред училището, в което окованият учител преподава история.

"Беше пореден шок за мен – от една страна втълпяваните ни омраза и негативизъм към турците заради Османската империя, от друга думите на дядо ми, който казваше "Стояне, турчин да ти е приятел", и сега този кротък турчин със словото за Левски… Този ли човек беше терорист, този човек ли трябваше да арестуваме, питах се тогава. А протоколът за изземване на доказателства остана празен", спомня си Стоян.

И днес не е забравил как отвеждат бащата към управлението и очите на децата му, които сякаш се прощават завинаги със своя татко. Там на следователя Марев е наредено да проведе разпит на задържания и да разбере къде е бил на две определени дати, бил ли е на гара Буново или Пловдив тогава, или ако не е бил там, какви ги е вършил и къде, за да се провери алибито му. "И като приключиш с това, трябва да му връчиш ето тази декларация, в която той лично да напише какви български имена си избира, заповяда шефът. Не можех да осмисля ставащото, но отидох в стаята, където седеше арестуваният. А когато трябваше да му подам декларацията за подпис, се почувствах жестоко гузен, ръката ми трепереше", признава Марев.

Халил става Алипи "доброволно" след минути

Мъжът го поглежда напълно спокойно в очите и казва: "Другарю следовател, аз съм си избрал имената и ще ги попълня, за да не ти създам проблеми, ти си млад човек и бъдещето е пред теб. Виждам, че ти не желаеш да вършиш това, ти явно нямаш общо с тази история. Не ми казвай "довиждане", нас ни готвят за Белене." Така учителят по история с белезниците Халил Халилов Халилов след минути в онази стая става Алипи Алипиев Алипиев. "Тогава като светкавица в главата ми се вряза осъзнаването за издевателството над тези хора, в което бях въвлечен и аз, без да знам, направиха ни съучастници и мен, и войничето. С какво право сме ги карали да се отрекат от рожденото име, кажи ми как се живее с тази мисъл?" И до днес Стоян Марев не може да се примири.

Когато извели новият Алипи, коридорът бил пълен с доста хора, явно прибрани за същата процедура на "профилактирането", а може би и пред пътя към лагера в Белене.

Къде си, Халил?

В годините след това Стоян Марев прави всичко възможно да открие този човек и да му поиска прошка, да му поднесе извиненията си. Защото се смята за съучастник в онова престъпление, наречено "Възродителен процес", което кара около 360 000 души да напуснат принудително родината си.

"Откъдето и да го погледнеш, това беше наказателна репресия срещу невинни хора, но тогава презумпцията за невиновност до доказване на вината не съществуваше. Но в това престъпление бях въвлечен аз и още не мога да се примиря, а на практика съм бил част от репресивния апарат. Ние всички дължим огромно извинение на тези хора, искам поне на децата на Халил да се извиня от сърце и душа, дължа им го", настоява Стоян Марев от Смолян. Дали той е единственият от онези служби, решил да поиска прошка? 

Опити за извинения, но не и наказани 

На 29 декември 1989 пленум на ЦК на БКП обявява връщането на насилствено отнетите имена на турците и мюсюлманите в България. Провежданата от авторитарния режим на Тодор Живков политика е обявена за "груба политическа грешка", при която са били извършени "извращения на конституционни права на български граждани". 

Едва през 2012 година в специална декларация Народното събрание осъжда опита за насилствена асимилация на българските мюсюлмани. Документът е приет със 122 гласа "за", нито един "против" и все пак трима въздържали се от БСП. Тогава лидерът на ДСБ Иван Костов, по чието предложение се гласува документът, посочва, че така се дава политическа оценка на едно вредно за българското общество и държава събитие с огромни негативни последици.

"БСП имаме историческа вина пред българските турци за "Възродителния процес" и се извиняваме за това", каза година по-късно Сергей Станишев на митинга на БСП и ДПС на Орлов мост в София (на 16 ноември 2013 година) и прегърна тогавашния лидер на ДПС Лютви Местан.

В предновогодишната "Панорама" в края на 2019 журналистът Иван Гарелов, сега покойник, поиска извинение от турците за това, че през лятото на 1989 им е навирал микрофона в лицето и е издевателствал над човешкото им нещастие, писа тогава "Свободна Европа".

През 1998 Иван Костов като премиер на България поднася извиненията на българската държава пред изселници в турския град Бурса. Но около 24 години по-късно - в края на юни 2022 година - прокуратурата прекратява делото за т.нар. "Възродителен процес", услужливо изчакала кончината на последния виновен за него. И до днес наказани няма.

***
Вижте и това видео от нашия архив: