На 7 юни 1951 година в германското градче Ландсберг са изпълнени седем смъртни присъди срещу нацистки военнопрестъпници. Преди това обаче в Ландсберг се провежда един митинг, който влиза в историята.

Градът и хората са празнично лъснати в онзи неделен ден. 4000 души са се събрали на историческия Пазарен площад, тук е почти всеки трети жител на Ландсберг. От края на Втората световна война са изминали само няколко години, но Западна Германия вече изживява началото на своето икономическо чудо.

Демонстрантите са излезли на площада с едно искане, което произтича от християнската им религия: те настояват пред американските окупационни власти да не се изпълнява смъртното наказание, наложено от американски военен съд на 28 мъже, които към този момент са затворници в града. В Ландсберг се носи слухът, че екзекуцията ще се състои всеки момент.

Събитието е запазил за историята Манфред Дайлер, ръководител на мемориала за жертвите на Холокоста в Ландсберг. „На улицата са излезли представители на цялото население. Там са кметът, градските съветници, дори депутати от провинциалния парламент“, разказва Дайлер.

Милост за есесовци

Проблемът е в това, че гражданите са излезли да защитават не някакви обикновени затворници, а хора, които носят отговорността за едни от най-страшните престъпления в човешката история.

Сред осъдените е Освалд Пол например, ръководител на Главното икономическо управление на SS, който по времето на националсоциализма е един от главните изпълнители на геноцида срещу евреите. Сред тях е и Ото Олендорф, комендант на оперативно подразделение на SS, който носи отговорността за избиването на над 90 000 цивилни граждани. През септември 1941 година неговият щаб пише в доклад от Съветския съюз до шефа на SS Хайнрих Химлер следното: „Оперативната територия на подразделението е прочистена от евреи. Между 19 август и 25 септември бяха екзекутирани 8890 евреи и комунисти. Общ брой: 17 315. В момента се решава еврейският въпрос в Николаев и в Херсон“.

След края на Втората световна война Пол и Олендорф са арестувани и затворени заедно със стотици други арестанти във „Военнопленически лагер №1" на американските въоръжени сили, който се намира тъкмо в Ландсберг.

През първите десетилетия на 20 век градът преживява бурни години. През 1924 именно тук е арестуван Адолф Хитлер след неуспешния му опит за преврат от ноември предишната година. И именно в тукашния затвор написва своя антисемитски памфлет „Моята борба“. По времето на националсоциализма и по-късно през Втората световна война към затвора е изграден концентрационен лагер, където 23 000 затворници работят за военната промишленост. Повечето от тях са източноевропейски евреи. Тези хора са изначално обречени от повелята на нацистката държава, която гласи „Унищожение чрез труд“.

След войната мнозина от оцелелите евреи на първо време остават в града. Те живеят в бившите казарми, където американските окупационни сили са ги настанили в очакване да заминат за САЩ или пък към новооснованата държава Израел.

Новината, че хората от Ландсберг са се солидаризирали с военнопрестъпниците, естествено достига и до ушите на жертвите на Холокоста, подслонени от американците. „Те също излизат на площада - в памет на жертвите на националсоциализма“, припомня Манфред Дайлер.

Принудени са обаче да изслушат пламенните призиви на политиците към американското военно правосъдие. „Главният оратор, депутатът от Бундестага Герхард Зеелос, остро критикува Нюрнбергските процеси и твърди, че американците не зачитат върховенството на закона“, разказва Дайлер.

Тази реч разпалва негодуванието на демонстрантите, дошли от бившите казарми. „Те са се групирали в периферията на митинга, но в един момент се стига до сблъсъци. Чуват се дори реплики като „Евреите вън!“ и „Заминавайте за Палестина!“.“

По онова време антисемитизмът все още е широко разпространен сред германците. Но дали само това играе роля за солидарността на хората от Ландсберг с масовите убийци? Манфред Дайлер смята, че тази солидарност произтича и от желанието на мнозина да се отърсят от вината, което е много разпространено в Германия през първите години след войната. “В главите на много хора от онова време американците си остават окупатори, макар че Федерална република Германия вече е основана. В същите тези глави един германски военнопрестъпник си остава по-ценен от един американски окупатор.“

"20% от хората още живеят с онзи мироглед"

Днес, десетилетия по-късно, имаме сериозно основание да се съмняваме, че участниците в митинга масово са били задвижвани от християнска мотивация. Да, Рихард Йегер, един от главните оратори на митинга, казва, че смъртните присъди не са християнски. Но само няколко години по-късно същият този д-р Йегер, вече в ролята на федерален министър на правосъдието, си спечелва славата на един от главните застъпници за връщане на смъртното наказание в германския закон. Наричат го „Шат-главата-Йегер“.

За хора като Манфред Дайлер, които и до днес са ангажирани с историческата памет, настроенията в Ландсберг от онези години съвсем не са нещо отживяло. „Като гледам допитванията и процентите за „Алтернатива за Германия“, като слушам почти същите лозунги, стигам до извода, че 20% от населението още живее с онзи мироглед“, казва Дайлер.

Протестът от 1951 година се оказва успешен. От произнесените 28 смъртни присъди през юни 1951 са изпълнени само седем, включително срещу Пол и Олендорф. Това са и последните смъртни наказания на територията на ФРГ. Към този момент вече започва Студената война, а САЩ се изправят срещу нов враг - СССР. Затова западногерманците вече са техни съюзници. Именно тази смяна на курса позволява на не един и двама масови убийци да се изкачат през последвалите години до високи позиции в политиката и икономиката на младата Федерална република.

*****

Вижте и това видео: