С всичките си ужасно дразнещи кусури и съвършено вбесяващи примери на умствена леност, българската нация е вероятно най-европейската сред своите съседи. Това се дължи, доколкото мога да се ориентирам, на два основни фактора.

Първият: онова малцинство, което в България иска да живее по европейските правила е по-голямо, отколкото при комшиите. Вторият: имаме немалък брой хора, които наричаме "будители" и които всекидневно, често невидимо и без фанфари, работят за възвисяването на масовия дух.

Това лято, бродейки из страната, на два пъти се натъкнах на концерти на такъв будител - музиканта Никола Груев с артистичния псевдоним Kottarashky.

Двата пластта в българската душевност

Обикновено след контакт с жива музика аз си обещавам да стана по-добър и по-извисен. В случаите с Kottarashky също беше така, но се появи и надграждащ пласт. Из главата ми започнаха да се гонят културно-цивилизационни мисли.

Въпреки че според мен е по-европейски от комшиите, българският народ все пак е и балкано-ориенталски. Европейският пласт в неговата душевност, по-тънкият, е пластът на неговата култивираност - културност, цивилизованост, подреденост. По-плътният балкано-ориенталски пласт е пластът на българската дивост, природна експресивност, детинска бъркотия.

Не можем да живеем и творим сред този народ, ако не признаваме и двата пласта. Опитите ориенталският пласт да смачка европейския пораждат мутрите, чалгата, Бойко Борисов и Слави Трифонов. Опитите на европейския пласт да игнорира или осмива ориенталския водят до "жълтопаветна" импотентност. Тогава? Какво правим?

Истинският балкано-европейски джаз

Ако искаме да живеем подредено, по европейски, търсим начините да издигнем, да опитомим балкано-ориенталския пласт, който така или инак живее в нас и сред нас. За да се случи това обаче, отпървом трябва да намерим начин да говорим с този пласт, да се "свържем" с него, както казват антрополозите, та да може да ни чуе. Да получим шанс да ни разбере и накрая - да се съгласи да тръгне по пътя на култивацията.

Опитите за съешаване на ориенталска и западна музика обикновено са ялови. Взема някой малко балкански извивки, съшива ги криво-ляво с нещо западно и резултатът е конструкция, която се разпада всяка секунда. Подобни опити са особено често срещано явление в Сърбия и Северна Македония, където балкано-ориенталският пласт е многократно по-плътен от нашия.

Не това направи - пред очите ми и на два отделни концерта - Kottarashky. За пръв път след музиката на "Аризонска мечта" се оказах свидетел на истински балкано-европейски джаз.

Kottarashky слага ритмичната подложка - тип world music. Върху тази подложка се качва Сандо, рома с акордеона и подкарва онова, което през 1980-те години беше автентично сериозна музика, тогава наричана "сватбарска". Резултатът е потресаващ. Балкано-ориенталското, заложено в българската публика, се излива не в опростачваща и разпищолваща, а в подредена и култивирана среда. На втория концерт към Kottarashky и Сандо се присъединиха на духови инструменти и пиано братя  Владигерови, прясно пристигнали от Виена. Балкано-ориенталският джаз се разгърна във всички посоки, с препратки към Чарли Паркър, Майлс Дейвис, Гершуин и дори Doors.

Джазовото приключение беше класическо. Един солист - да речем, Сандо - тръгва в някаква посока. Останалите го следват, докато могат, а после просто го поддържат. После тръгва някой брат Владигеров и прави същото. На някакъв етап при това бясно солиране си дадох сметка, че едва сега мога наистина да си представя какво се е случвало в бибоп баровете на Ню Йорк в средата на 1940-те години при надсвирванията между Чарли Паркър и Дизи Гилеспи. Смайващо преживяване…

Откликваш, но не се удавяш

Вечерта постигна своята кулминация, когато към бандата на Kottarashky изневиделица се присъедини Дари, дългогодишна легенда на софийския музикален и артистичен ъндърграунд. Опашката му, напълно побеляла, вече стига до под кръста. Облечен като тибетски монах на обиколка из земите на бледоликите, Дари се включи на перкусии и възвисяването стана пълно.

Преди доста време хората зад "Хъшове / Шоуто на Слави" и "24 часа" упорито обясняваха, че свалят своето ниво до най-долния общ знаменател, за да хванат голяма публика, която после постепенно да въздигат в културно отношение. Не стана така обаче. И двата проекта потънаха в балкано-ориенталското тресавище.

Kottarashky (и Теодосий Спасов, и Иво Папазов-Ибряма и още подобни будители) показва как се прави. Откликваш (не я отричаш) на вкоренената в нас нужда от балкано-ориенталска експресивност, но не се удавяш в нея. Въздигаш я нагоре до нивото на културната подреденост.

Това би трябвало да се случва из цялото публично поле, включително в политиката. Не подхождаш към народа си, както правят доста наши проевропейски политици, като към неспасяемо див балкански субект. Не му се караш, нито го поучаваш. Общуваш с него на равна основа. И постепенно, в процеса на това общуване, го възвисяваш.

Нямаме друг народ. Работим с този, който имаме.

Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.