Халат Амайти и семейството ѝ искат да се върнат в селото си в Южен Ливан и решават да го направят по време на примирието. „Копнея да се прибера вкъщи. Там не е като във временните убежища“, споделя жената пред АРД.

Да спиш в класна стая

Халат от седмици живее със съпруга си и с четирите си деца в Бейрут в преустроени за целта помещения на едно училище. Там е и сестра ѝ със семейството си – десет души спят в класна стая на матраци по пода. Малкото им вещи са струпани по чиновете. Има само една тоалетна за десетки семейства, разказва германската обществена медия.

„Животът тук е много тежък, банята не е чиста“, описва ситуацията Халат. „Много се радвам, че ще си отидем вкъщи. Домът ни може и да е пострадал, но поне не е изцяло разрушен“, казва тя. Малката ѝ дъщеря допълва: „Селото ни е хубаво, там са всичките ни спомени. Войната е лошо нещо“.

"Татко, изведи ни оттук!"

Майката разказва пред АРД, че им се е наложило спешно да побегнат, когато Израел започнал да бомбардира селото. Можели да вземат само най-необходимото, след като започнали престрелките между Израел и милициите на Хизбула и селото се превърнало в място на полесражение – за втори път само в рамките на няколко години.

Преживяното още ги тревожи: „Изведнъж се чу силен гръм точно до къщата ни. Имаше хора, които пострадаха. Децата ми много се изплашиха, започнаха да плачат и да викат: „Татко, изведи ни оттук!“, споделя Халат.

Над един милион прокудени

Около 1,3 милиона души в Ливан са принудени да бягат от насилието – това са близо 20% от населението, пише АРД. Удължаването на примирието бе истинско облекчение за много семейства, макар те още да не смеят да вярват, че ще се установи истински мир. Все пак е пауза във войната – и всички копнеят да се приберат у дома.

„Най-важното е да можем да се върнем и да останем там“, казва бащата Али. „Там е родината ни, там душите ни се чувстват добре.“

Не всеки може да се върне

Селото на сестрата на Халат е още по-далеч в южната част на Ливан, в рамките на т.нар. буферна зона на Израел. Там вече не е останал камък върху камък – всичко е разрушено и Израел не пропуска никого, разказва тя пред АРД. Завръщането ѝ там би било опасно за живота.

Магистралата, която води към Южен Ливан, също е в лошо състояние. А мостът над река Литани бе бомбардиран от Израел, припомня германската обществена медия. Колкото повече се отива на юг, толкова по-големи са разрушенията: къщите са сринати и превърнати в руини.

Ситуацията в селото на Халат не е много по-различна – селото ѝ се намира само на няколко километра от израелската граница.

Сраженията не спират въпреки примирието

Въпреки примирието в южната част на страната нападенията на Израел и на проиранските милиции на Хизбула не секват. Части от Южен Ливан остават под окупацията на израелската армия, говори се за буферна зона. Ливан критикува това като нарушение на международното право и и накърняване на суверенитета.

Хизбула са навсякъде в Южен Ливан, по улиците се веят жълти знамена. Милициите все още се ползват с голяма подкрепа сред населението. Така е и в семейството на Халат: те игнорират обстоятелството, че именно Хизбула въвлече Ливан във войната.

Както много други шиити, и те се чувстват по-добре защитени от милициите и казват, че ливанската армия е твърде слаба: „Държавата не ни защитава“, казва пред АРД бащата Али. „Ако бяхме истинска държава, армията трябваше да е въоръжена със самолети и танкове. Ако беше така, нямаше да има нужда Хизбула да защитава страната.“

Надежда за мир

Когато семейството най-сетне успява да стигне до дома си, с радост установява, че той все още стои – само няколко прозореца са счупени от ударните вълни. Облекчението им е голямо – голямата кухня е светла, отломките могат бързо да бъдат разчистени.

Халат се надява примирието да е трайно. „Не искаме нищо друго, освен Израел да се изтегли и да няма повече врагове. Тогава всички ще живеят в мир – те за себе си, ние за нас. Те само трябва да се изтеглят от страната ни.“ Халат и семейството ѝ си пожелават само едно: да могат да останат вкъщи – и в сигурност.