Преди да стигне до Прилеп и до родната къща на Димитър Талев, Манол Пейков ще измине впечатляващ маршрут с последователна отдаденост на каузи, в които вярва. В синхрон с аритмията на нашето време ще реагира на природни катаклизми, човешки препятствия и институционална леност. Ще се движи по този път с шеметна енергия и заразителен ентусиазъм. Ще събира и раздава, ще импровизира и преодолява, ще настоява, ще убеждава. Ще се превърне в централен неврон, около който се вихрят хрумвания. И упорито ще преследва поредната идея. Ще научи екипите, които вървят след него, да правят от невъзможното възможно. Това е пътят, по който от „свободни електрони“ ние се превръщаме в общност, в социално ангажирани активни граждани. Еми Барух разговаря с Манол Пейков в деня, в който пристигна нотариалният акт за собственост на две трети от дома на Димитър Талев в Прилеп.

ДВ: Как започна всичко това?

Манол Пейков: Когато избухна войната в Украйна, започнах да организирам различни кампании за събиране на предметни дарения за нападнатите украинци. Не съм го планирал предварително, беше изненадващо и за мен. Сетне си дадох сметка, че хората, които имат пари, нямат време. Човек или има време и няма пари, или има пари, но няма време. А тези, които имат и пари, и време, обикновено не дават. Съобщих, че ако някой иска да изпраща пари, мога да ги насоча в лекарства и в други полезни за украинците неща. Представата ми беше, че ще се съберат 2-3 хиляди лева. И така започна всичко – между февруари и ноември 2022 направих трийсетина кампании за лекарства, дрехи, обувки.

Първата по-мащабна акция беше за обувки. Случи се точно по Великден. И от петък до понеделник събрах над 25 хиляди лева. Доста се впечатлих, защото хората дори не казваха „давам толкова и толкова лева“, а направо заявяваха: „Един чифт обувки от мен“, „Два чифта обувки от мен“. Беше зашеметяващо. Бях си поставил някаква цел – да кажем 100 чифта, а надминахме тази бройка четворно-петорно.

През ноември започнахме кампанията за генераторите и събрахме около 1 милион и 400 хиляди лева. Стартирах кампанията около седмица преди Андрей Шевченко да излезе на тъмния стадион „Олимпийски“ в Киев и да каже: „Помогнете! Украйна има нужда от генератори“. Само четири денонощия след началото на кампанията успяхме да купим цели 73 генератора за Украйна. Парите, които пристигаха, ги обръщахме моментално в генератори. С помощта на Чило Попов, който познаваше пазара за качествени генератори, знаеше какви са разумните цени и успяваше да договори сериозни отстъпки – 25-30 на сто. Които пак превръщахме в генератори. Когато хората видяха, че сме ефективни, в сметката ми започнаха да се изливат огромни пари. Струва ми се, че хората започнаха да привиждат в нас и нашата инициатива липсващата държава – и това, че нещата могат да се вършат хем с размах, хем навреме, хем напълно прозрачно, истински ги окриляваше.

ДВ: Как се опазва доверието на хората?

Манол Пейков: Две са най-важните неща: първото е абсолютната прозрачност. Стремя се да давам изключително изчерпателна информация, буквално до стотинка. Даже до степен на наивност на моменти. Съобщавах на всички какво се случва в реално време – и всеки сам можеше да види дали парите му са получени. Това е от първостепенно значение. Публикувах дълги и предълги списъци, съдържащи само инициалите на дарителите и сумата, която са дали.

И другото – давах постоянна обратна връзка, за да знаят дарителите какво е станало с тези пари. Хората, които даряват, го правят не за да изпъкнат или да се фукат, а заради желанието да помогнат, да бъдат полезни. Затова е особено важно да знаят, че това е дало резултат. Да видят войника, който се е снимал с получените обувки например. Или десетките снимки и видеа с благодарности – да видят, че генераторите са пристигнали в конкретно подразделение на фронта, село или град, да чуят „Тръгна ни водата, защото си я изпомпваме с генератор“. Това вълнува хората и ги кара да даряват отново и отново.

ДВ: Как балансираш между времето за постигане на мисията и времето да разкажеш за нея?

Манол Пейков: Ако човек не е готов да си даде времето, нищо не може да свърши. Изпълнението на задачите и разказът за свършеното трябва винаги да вървят ръка за ръка. Важно е и да си достъпен – когато хората имат някакъв въпрос, неяснота или подозрение, да отговориш възможно най-бързо. Да създадеш усещане, че си там – че не си някаква абстрактна институция, а жив човек. Така се гради общност. Да бъдеш канал за двупосочна комуникация, а не просто устройство, което излъчва еднопосочни съобщения и очаква резултати.

Винаги съм правил това с огромна лекота, никога не ми е тежало. Днес обсъждахме с жена ми колко ѝ тежи писането в нейната работа – тя се занимава с музика, нейната сила е другаде. Това е въпрос както на натюрел, така и на вида образование, което си получил. За мен писаното слово е най-важното средство за споделяне – практикувам го непрекъснато и се научих да го правя с лекота. Удивителното е, че над 90% от постовете си пиша на малкия екран на телефона – и то не с два пръста като повечето хора, а с един. С едно-единствено пръстче чукам буквички в несвяст и това не ме уморява. Поддържа ме усещането, че работата, която върша, е важна и полезна. И че има отзвук сред хората. Че те подкрепят хиляди съмишленици. Че ти се доверяват. И така се превръщате в общност.

ДВ: Общност? В страната на индивидуалистите?

Манол Пейков: Убеден съм, че единственият начин да променим средата и да живеем по-добре, е като създаваме острови на нормалност около себе си. Като се събираме с хора, които мислят по подобен начин и имат ценности, сходни с нашите. Хора, с които се чувстваш комфортно. И е възможно тези острови постепенно да се разширяват и в някакъв момент да започнат да се свързват в нещо като материк. Това е единственият начин да постигнем някаква „нормалност“ – нещата не могат да се случат отгоре, нито по някакъв абстрактен начин. Те трябва да се случат отдолу, по естествен път. Както никне тревата, така трябва да изниква и тази енергия.

Това ми разбиране е органично като схващане и го споделям в почти всички неща, които правя. Наскоро си дадох сметка, че във всички начинания, с които съм се захванал (включително няколкото ми бизнеса), има елемент на социална ангажираност. А структурата им е доста егалитарна – йерархиите са много по-плоски, много по-неформални, отколкото в други фирми. Аз самият винаги съм разчитал много повече на личната отговорност, на страстта на хората към работата, която вършат, на любовта им, на желанието да бъдат полезни, отколкото на някакъв вид „строй се-преброй се“.

ДВ: Как се разшириха „островите на нормалност“ след кампанията за изпращане на генератори в Украйна?

Манол Пейков: На 6 февруари стана земетресението в Турция и в Сирия и за една седмица събрахме над 1 милион и 300 хиляди лева. Беше невероятно, почти свръхестествено. Особено ако се проследи кривата на даренията, които бях успял да събера в предишни кампании: за около 30 различни инициативи между март и ноември събрах 270 000 лева; после за генераторите - 1,4 милиона за месец и половина. А след земетресението само за седмица сумата стигна 1,3 милиона – без да броим още 350 палета физически дарения с дрехи, храни, завивки, палатки.

Оказа се, че ние сме първият конвой, който успя да влезе в северна Сирия през турската граница. Бяхме изпреварили дори конвоите на Обединените нации. Трудно е за вярване, че ни се получи – но то стана пак благодарение на хилядите съмишленици.

Спомням си, че имаше един момент в средата на кампанията за Турция и Сирия, когато седнах и си преброих разговорите, които бях провел по телефона за един работен ден. Бяха точно 160. С най-различни институции, с агенцията за бежанците към ООН, с шефове на транспортни фирми, с концерни, които бяха готови да се включат, с българския посланик в Анкара, с турската посланичка в София… В разгара на кампанията хората бяха започнали да ме третират като своеобразна институция, като някакъв крайъгълен камък. Що се отнася до кампанията за Турция и Сирия, бях нещо като телефон 112. Това продължи малко повече от месец.

Най-удивителното от всичко е, че в нито един момент не съм се чувствал притиснат от времето, претоварен, изнервен или объркан. Всичко ми се случваше с лекота. Истината е, че се чувствам много по-уморен, когато седя в парламента, слушам как някой бълва тонове популистки лъжи – и не мога да му отговоря, защото времето за изказвания е ограничено.

В кампаниите – освен дарителите – се включиха и страшно много други хора. Като започнем от моите колеги от „Жанет 45“, които съдействаха при събирането на даренията и натоварването им на тировете впоследствие. Имаше доброволчески групи от цялата страна – София, Русе, Велико Търново, Димитровград, Асеновград… Много от тях ме ползваха като „централен офис“ – изпращаха даренията си при мен. Едни момчета тръгнаха от Търново с голям бус с ремарке и минаха през Пловдив да ги натоварим. Някаква неформална координация се получи. Сигурно така е било по време на Априлското въстание. Бяхме в контакт и с десетки фирми и държавни институции. Звъняха ми отвсякъде с най-различни въпроси: „Имаш ли човек да отиде еди-къде си?“, „Имаш ли идея как да транспортираме еди-какво си?“, „Имаш ли някой, който да отговори на еди-кого си?“.

ДВ: От човек на човек – до къщата на Димитър Талев в Прилеп: кое е най-важното в това ново „пътешествие“?

Манол Пейков: На 29 март 2023 написах пост, в който апелирах да съберем пари за родната къща на Димитър Талев, която собственичката се опитва да продаде на българската държава от 20 години и никой не реагира. Наскоро забелязах, че този ми пост е събрал (ако щете вярвайте!) 7800 харесвания и 8800 споделяния! За България това означава небивала по своите мащаби акустика в социалните мрежи.

Днес, когато подписаният и прошнурован договор е вече подпечатан и „солемнизиран“ от нотариуса, мога да кажа, че няма нищо по-важно от това хората да бъдат част от процеса. Това не само помага за набиране на необходимите средства и енергия, но и създава чувство за принадлежност. Чувство за общност. Островчета на нормалност, които някой ден ще се превърнат в материк.

Манол Пейков е издател, общественик и политик. Превежда поезия и проза, носител е на няколко награди за художествен превод, основател е на регистрираната в обществена полза фондация „Манол Пейков и приятели“, която преди дни купи две трети от родната къща на Димитър Талев в Прилеп.

*****

Вижте и това видео: