Това не е възхвала на Кирил Маричков, Бог да го прости. 

Той няма нужда от нищо подобно, просто защото отдавна си изгради неръкотворен паметник. Не мога да спра саундтрака в главата си, начело с "Хамлет", докато тъжа. Тук ми се ще, чрез един кратък мемоар, да поразсъждаваме над приноса му и като заклет демократ, освен като музикант, чието творчество се е загнездило от десетилетия в сърцата на поне две политически ощетени поколения. И за които го болеше.

Той направи живеенето в онази глупост някак по-поносимо

Разговаряли сме надълго и нашироко за относителния провал на демократичната общност, особено след 2001 година, когато една проста ченгеджийско-олигархична схема доведе на власт първите истински опортюнисти, начело с тяхното квази-монархическо знаме. Или пък, ако позволите, смиреният Мефистофел на играта с носталгията, който така и не разбра колко е часът.

Маричков нямаше претенцията да е мислител. Като всеки басист, той беше винаги леко депримиран или дистимен - рокмузикантите ще разберат тази шега. Но за сметка на това, до последно се чудеше къде и как точно "нашите" либерални демократи са изпуснали юздите. Последно го видях случайно на ул. "Шипка" с жена му преди година. Отвъд любезностите, каза нещо важно: "Не прекършихме гръбнака на комунистите, и вече никой не се интересува от темата, но ти давай." 

И това от човек, който с песните си направи принудителното живеене в онази глупост някак по-поносимо.

Ленинизъм срещу ленънизъм

ОК, "Щурците" трудно ще минат за рокендрол бунтари срещу властта. Те, де факто, хванаха постепенното размразяване след края на 70-те, когато ни накараха да ги обожаваме, но за едно по-старо поколение те, още от "Бъндараците", бяха онова, което наричам "ленинизъм срещу ленънизъм". За част от онова поколение на нашите родители ленънизмът чрез Маричков очевидно е победил.

Представете си "младежка забава" в София през октомври 1969 година. Самият той дори ми беше разказвал за нещо подобно: "Бийтълс" даже вече са се разпаднали, но тук никой още не знае, след Пражката пролет чехите забраняват Валдемар Матушка и Карел Крил, но "Щурците" изпълняват англоезични кавъри. В същото време ченгетата открито и зорко внимават за всеки, който се "емоционализира" твърде много, и той осъмва в районното. Между другото, преди мандалото да хлопне, точно през 1969-a в Прага гостуват "Бийч Бойс" и Майк Лов посвещава песента "Break Away" на Дубчек, който е в публиката в зала "Lucerna". И тук още нещо от Кирил - било им е много криво, че в тогавашна размирна Чехия нещо може, а у нас - не. Само можете да му съчувствате - това е човекът, който е донесъл западната музика до едно осакатено откъм (западна) информация поколение.

С истински талант.

Рок музиката като заплаха за режима

Помня също как сме свирили заедно на кухарки "Wild Honey Pie" и "Клетва". Разказът как се бил изумил, когато излязъл "Белият албум" на Бийтълс през 1968-а. 

И тук веднага контекст, за по-младите читатели: рок музиката в комунистическото представляваше не просто нежелано културно разсейване, а идеологическа, а оттам и екзистенциална заплаха за самата природа и структура на режима. Тя беше отвъд ортодоксалното тълкуване на марксистката теория за "Basis und Überbau", или "база и надстройка".

Според Маркс "базата" представлява основата на икономическата дейност в едно общество, включително средствата за производство и отношенията на собственост. Взаимоотношенията между работодателите и наетите лица при разделението на труда в крайна сметка определят самото естество на обществото и неговата "надстройка" - колективния набор от дейности, от които всяко общество се нуждае, за да функционира, като се започне от политическите структури и формите на управление и се стигне до образованието и здравеопазването, езиковата култура и изкуствата. Освен това Маркс твърди, че между "базата" и "надстройката" съществува "диалектическа връзка", при която средствата за производство влияят върху характера на обществото, а обществото от своя страна влияе върху характера на средствата за производство. Накратко, начинът на живот определя начина на работа и обратното. Този особен интерфейс е особено важен в обществата, които преминават от капитализъм към комунизъм, ерго - от функция до чиста глупост. 

Велики албуми, издадени в трудни години

А защо го напомням? Защото "Щурците", слава Богу, никога не са били забранявани, подобно на източно-германската група на Клаус Ренфт, която е трябвало да отстъпи в гедерейската естрада на официалното лице "Пудис". Не са попадали и под ударите на чаушесковите репресии, както става с "Олимпик '64". В този смисъл, ние сме имали късмет, какъвто полските пънкари от 1980-а - Lady Pаnk или Perfect на Гжегож Марковски - или дори Чеслав Нимен в Чехия не са имали. "Щурците" имат политическия късмет на унгарците Locomotiv GT, които, дори преди да чуем за тях тук, написаха цяла рокопера в стил "Исус Христос суперзвезда". Казва се "Fictitious Report On An American Rock Festival" и разбира се, е забранена веднага.

В същото време Маричков, Пеци Гюзелев, Валди Тотев и Жоро Марков издават поне три велики по моему албума - "ХХ век" (1980), "Вкусът на времето" (1982) и "Конникът" (1985). Те съдържат вероятно най-великите им песни - от самата "ХХ век" и "Две следи", през "Вкусът на времето" и "Вълшебен цвят", до "Рок в минало време" и "Хамлет (Накъде)". Да не говорим, че свирят за незабравимия Гошо Минчев в едно от най-големите ни поп постижения - "Бяла тишина".

Добре, де, спирам! Дори няма да говоря за гедерейските пънкари "Панков", провокативно кръстени на квартала, в който живее комунистическият елит.

Просто умен и талантлив човек

Няма никаква нужда от мелодрама в стил "ама той вечно ще е край реката с тополите", "трубадурът на нашата младост" и подобни глупотевини. Той беше абсюлотният демократ, шегуваше се със себе си и приноса на "Щурците" ("Е, не можахме да станем Стоунс, ма не бяхме и толкова кадърни"), наистина беше "просто човек". От последния си разговор с него си спомням единствено как се оплакваше, че българската поп и рок музика така и не е произвела нищо световно, въпреки че - поне според него - сме имали чудесни примери. Без да се покашля и да сочи към себе си. 

Просто умен и талантлив човек от преддеветосептемврийски сой, който произведе поне 10 забележителни песни. Важно е да да си спомним и за великолепния поет Волен Николаев, без когото нямаше сега да напяваме нито "Хамлет", нито нищо.

Без нарцистично его. Доколкото го познавах, нямаше да иска да се плаче за него. Щеше да е: Айде стига, какво толкова, дай да изсвирим нещо.

Но в политически смисъл си тръгна с отворени очи - мечтата му някой ден да смажем посткомунизма не се реализира. Казваше: Сега е трудно да се харесаме, вече май се мразим, аз не съм живял в подобна среда. Обичахме се, но мисля, че изгубихме тоя дар на обичта, станахме други.

Хайде да го помним като чудесен глас и музикант извън соц контекста. Защото Маричков, без да иска, стана - заедно с ФСБ - човекът саундтрак на нашия порив да сме други.