“(...) Най-трудно е да напишеш първите редове. Преди да започнеш, трябва да познаваш историята така, сякаш вече си я чел. Няма нищо странно в това, че за първите страници ми трябваше цяла година, а за всички останали - три месеца. Защото началната експлозия задава тона докрай (...)“*

През един януарски ден на далечната 1965 година, докато кара Опела си по пътя от Мексико град към Акапулко, Габриел Гарсия Маркес изведнъж предусеща онова, за което копнее от 17-годишен. В този миг “Сто години самота“ му се явява в пълния си и завършен вид, както разказва по-късно малкият му брат Елихио. Още същия ден той оставя всичко в ръцете на съпругата си Мерседес и се затваря да пише книгата, която по-късно ще му донесе световна слава, но и много самота.

Писането, бесилката и София Лорен

“(...) “Сто години самота“ е първият ми роман. Започнах го още на 17 години, под заглавието “Къщата“, ала бързо зарязах писането, защото всичко ми се струваше твърде дълго. Оттогава не съм спрял да мисля за този роман, да търся по-ефикасна форма на разказа, да се опитвам да го видя в завършен вид. Сега, 20 години по-късно, мога да кажа, че първите редове не се различават по нищо от онези, които написах навремето. Това ме кара да мисля, че когато имаш някаква история, която те преследва непрестанно и назрява в главата ти дълго време, е най-добре още в деня, в който се задава експлозията, да седнеш пред пишещата машина и да започнеш да пишеш. Иначе съществува опасност да обесиш жена си (...).“*

Не е тайна, че именно съпругата му Мерседес изпраща ръкописа на издателството - в два отделни пакета, защото така излизало по-евтино. В едно от редките си интервюта Мерседес разказва, че не искала да прочете нито ред от “Сто години самота“, преди книгата да е изцяло завършена. Когато романът излиза и първият екземпляр пристига в дома на Маркес, Мерседес се настанява удобно в леглото и започва да чете. “Габито седна до мен, той искаше да види как ще реагирам. А аз направо изяждах страниците. Тази лакомия ме накара да препрочета книгата още два пъти - и да призная, че това е най-добрата творба на мъжа ми.“

“(...) Ако вярваш в това, което правиш, ако си убеден, че от него ще излезе една хубава история, просто трябва да седнеш да пишеш, ако ще и София Лорен да те чака някъде. Ако усетя, че ме мързи да пиша, по-добре въобще да не се захващам, а да изчакам, докато се появи някоя по-интересна история. Няколко мои неща са вече в кошчето, там попаднаха дори близо 300 страници от “Есента на патриарха“, която обаче сега подхващам наново. Сигурен съм, че този път ще се получи (...).“*

Онзи мъж в бара

“Сто години самота“ излиза на книжния пазар през 1967 година. Оттогава насам романът постоянно се преиздава. През 1971 година Маркес вече е световно известен, но това не го прави особено щастлив. Елихио Гарсия Маркес разказва в една своя статия за страданията, които славата причинила на брат му. “Бих искал да съм пианист в Цюрих“, споделил той веднъж.

“(...) Един ден в паузата между два влака се скрих от снежна буря в един пианобар в Цюрих. Там един мъж свиреше на пианото в полумрака, а малкото клиенти бяха предимно влюбени двойки. Тази нощ си казах, че ако не бях станал писател, би ми се искало да съм на мястото на онзи мъж в бара, който свиреше без никой да вижда лицето му, но успяваше да накара влюбените да се желаят още по-силно.“

"По-добре да бях умрял"

“Сто години самота“ има такъв невероятен успех, че от всички краища на света отрупват Маркес с награди. През 1971 година той споделя следното пред венецуелския журналист Армандо Дуран: “По-добре да бях умрял. Най-лошото, което може да се случи на човек, неспособен да се справя с литературния успех, и то на континент, който не е свикнал да има успешни автори, е да напише роман, който се продава като топъл хляб.“

"Сто години самота" се продава действително като топъл хляб - и то по целия свят. Но това отблъсква Маркес, плаши го и го кара да заживее в усамотение.

“(...) Отказах да се превърна в спектакъл, отвращавам се от телевизията, литературните конгреси, конференциите, интелектуалния живот. Направих опит да се затворя между четири стени, на километри от читателите (...).“

Маркес отказва да получи литературни награди, присъдени му в Италия и Франция. Аргументът му: "защото и това ми се струваше лъжа". "По това време исках да се посветя единствено на песните на Ролинг Стоунс, на кубинската революция и на четирима мои приятели", разказва Маркес в едно интервю.

"Кулминацията на цялата бъркотия"

През 1982 година Маркес получава Нобеловата награда за литература. "Нобелът ме състари", споделя той, а в интервю за неговия британски биограф съпругата му Мерседес казва: "Нобелът беше кулминацията на цялата бъркотия".

В края на церемонията по връчването на Нобеловата награда, на която присъстват всичките му приятели, Маркес казва: “Ужас, това е все едно да присъстваш на собственото си погребение“.

* Фрагменти от писмо, писано на 22 юли 1967 година; Маркес изпраща това писмо на своя близък приятел Плинио Апулейо Мендоса, журналист и писател