ДВ: Наскоро имаше един съпътстващфилм в Кан, изцяло генериран с изкуствен интелект - Hell Grind. Какво мислиш по този повод - възможно ли е професията на актьора да стане излишна? Говоря за кино и телевизия, театърът като че ли е в друга категория.

Не смятам, че актьорската професия ще стане излишна. Доколко това е професия е друга тема, по която някой ден можем да беседваме. Импулсът за игра е част от човешката природа - тя няма да се предаде толкова бързо. Дори и в киното и телевизията. Да, всичко съпътстващо ще се промени и то бързо. Но живият човек ще остане по-интересният случай за наблюдение. Важно е също, струва ми се, публиката да не свиква да възприема образи, създадени от изкуствен интелект. За добро или лошо, съзнанието бързо се приспособява към всичко ново като образи и изтласква предишното.

Мога и да релативизирам казаното дотук, като цитирам закона на Мърфи: всичко, което може да се развали, се разваля. За себе си съм доволен, че имах възможността да си поиграя.

ДВ: Какво прави един актьор добър актьор? А може би и велик, макар че разбирам добре проблема с излишните суперлативи?

Личността зад актьора ме е интересувала винаги повече от самия актьор. И нека избегнем суперлативите. Със сигурност има много велики актьори, за които никога не сме чували.

ДВ: А защо изобщо си актьор? Заради баща си? Дай ми нещо рудиментарно тук.

Нямах друг избор. Без това да звучи фатално. Нямах никакъв интерес към хуманитарно образование в Софийския университет, а и никога нямаше да бъда приет там. Не можех да се подчиня на клишетата, необходими, за да се справя с кандидатстудентски изпити. Исках да уча кинорежисура, но точно тази година нямаше такъв клас в тогавашния ВИТИЗ. Трябваше непременно да бъда приет някъде, за да спестя няколко месеца от военната служба, тогава задължителна, тъпа и продължителна. Е, приеха ме. Но след две години си тръгнах.

ДВ: Кое е по-ужасното за личната "психе" - някой да те пита защо си актьор или евентуалното самобичуване и саморефлексия по въпроса? Кое всъщност прави актьора (извън Станиславски и Брехт)?

Нямам отговор на това. Не изучавам школи. Знам само, че понякога, по време на работа - по-често на сцената, отколкото пред камерата - научавам неща за себе си, които ме изненадват.

Оставям се на обстоятелствата. Те могат да бъдат всякакви: текст, партньори, жанр, време... Списъкът е дълъг и променлив. Някои го наричат "процес".

Интересува ме също възможността за един концентриран живот, мисли и преживявания - телесни и душевни, за които на други ще са необходими месеци и които се събират при актьорската работа в няколко часа. Това много ми допада.

ДВ: Как би коментирал автохтонната си връзка с българското? Ако поддържаш такава?

Ако ми обясниш какво наричаме "българското", може би ще мога да отговоря. Аз съм роден в България. Българският е първият език, който съм научил. Родителите ми живеят в България, както и някои от най-близките ми приятели. Харесвам някои от хората, живеещи в България, други - не. Достатъчно ли е това за една автохтонна връзка?

ДВ: Един от най-големите в киното - германският режисьор Вим Вендерс, попадна в центъра на скандал заради факта, че във филма му от 1975 "Погрешно движение" 13-годишната Настася Кински е показана гола. Може ли да обясниш културния контекст в този скандал?

Тази тема изисква отделен разговор. Ще ми се да кажа само едно: правенето на изкуство не е демократичен процес. Всеки опит да се институционализира едно артистично решение предизвиква у мен светкавична съпротива. Това се дължи и на факта, че на хората от моето поколение, родено и израснало в социалистическа България, непрекъснато им беше натяквано какво е правилно и какво не. Примерът с филма на Вендерс е само едно последствие от един обществен дебат, който започна с #МеТоо-движението. И той е важен. Моето впечатление е, че в България такъв почти не съществува и всякакви разсъждения по този повод биха озадачили читателя.

ДВ: В кой момент настъпва известно удовлетворение? Гледаш ли се?

Гледам се веднъж. Не повтарям. Известно удовлетворение настъпва по време на някакъв необясним процес, по време на някакво действие, което е логично, но единствено и неповтаряемо.

ДВ: Аз те смятам за световен актьор. Но защо не си световен, а само някак "германски"? Не че е малко.

Понятието "световен" пасва, дотолкова, доколкото се опитвам да не се оставям да бъда зависим от граници.

ДВ: Възможно ли е следното: да си просто "жертва" на Фройдовия принцип на удоволствието (и на психихологическото обратно – мъката)?

Не ми харесва да съм жертва. По-скоро действам по необходимост, затова пък с удоволствие.

ДВ: Какво те дразни? В живота и особено в България?

Все по-малко неща. Както се казва: It is what it is ("Каквото - такова"). А в България ме дразни мърлявото отношение към общото. Прекомерният патос, както и ставането на публиката на крака непосредствено след края на спектакъла.

ДВ: Как би обобщил своя досегашен принос?

Вчера купих на едно улично куче гирос и го нахраних. Остана доволно.

ДВ: А как искаш да си отидеш? И какво ще оставиш?

Без да се сравнявам с него, ще цитирам отговора на Франк Запа от една негова песен: I don't care ("Не ме интересува").