ДВ: Д-р Кръстьо Кръстев нарича българската интелигенция антисоциална. Има ли днес просветеният елит съзнание за дълг спрямо  обществото?

Стефан Цанев: Не обичам да оправдавам всичко с наследство от социализма, но ми се струва, че дългото тогавашно натрапване, че интелигенцията е нищожна частица от колектива, внедри в нея неприятно чувство, да не кажа отвращение, което я накара да търси спасение в егоистичния индивидуализъм. И обратното - в обществото/колектива продължава да живее неприязънта към интелигенцията, към хората, които с нещо са по-високо от другите. Тъй или иначе, древното уважение към по-умните и надарените е мъртво, мъртва е и възрожденската мисия на интелигенцията за пробуждане на народа. Днес в България цари взаимно отчуждение. Което разчиства пътя на парвенютата.

"Няма по-голямо човешко падение от нечестен съдия"

ДВ: Предстоят избори. Какво ще избере българинът на 19 април - гарантирани дърва за огрев или начало на трансформация без гаранция за бърза промяна?

Стефан Цанев: Ако питате мен - не очаквам нито едното, нито другото. Пак ще тъпчем на едно и също място. До пълно затъпяване.

ДВ: И още за изборите: служебният вътрешен министър Емил Дечев неотдавна каза: "Ако не се научи истината за "Петрохан", аз не вярвам, че ще има спокоен избор, който да доведе до мъдър и разумен вот". Какво мислите Вие?

Стефан Цанев: Боя се сензацията "Петрохан" да не послужи за оправдание при евентуален провал на организацията за честни избори.

ДВ: Как стана така, че онези, които са призвани да пазят правото, нарушават с пълно съзнание духа на Закона. Иначе казано - за всеки ли е българското правосъдие?

Стефан Цанев: Не знам как стана, но няма по-голямо човешко падение от нечестен съдия. И все ми идва наум онази приказка за хан Крум и аварите. След като унищожил Аварската империя, хан Крум запитал аварските пленници: От какво, мислите, загина вашата държава? Те изредили пет причини, а първата била: От това, че съдиите се съюзиха с престъпниците и крадците.

ДВ: Кои са разломите в днешната публичност, които не позволяват да говорим за национален идеал?

Стефан Цанев: Потънали сме в прозаичния бит, който убива личните ни мечти - за какъв национален идеал може да става дума?

ДВ: Какво се губи по пътя от "политическия център" до "периферията", освен доверието? Кога компромисът се превръща в предателство?

Стефан Цанев: Компромиси започват да се правят все в името на полезни неща - и завършват неизбежно с автопредателство. От това спасение няма.

ДВ: Казвате: "Днешното време няма идеали, няма идеологии, няма вяра, няма илюзии, изпразнени са понятията за чест и идеализъм, над всичко върлува бесен прагматизъм и перверзна жажда за власт". Отнася ли се това и до онези млади хора, които неотдавна излязоха на протести и свалиха правителството?

Стефан Цанев: Тези млади хора са светлата ми надежда, но забелязвате ли нещо много странно: след като свършат протестите по улиците, тези светли млади хора изчезват. Няма ги в Народното събрание, няма ги във властта. И няма да ги има. Защото изборите продължават да се предрешават от онези едни и същи хора, които редят изборните листи и на първо място, разбира се, поставят себе си. Светлите млади хора ги няма. Това е безнадежден омагьосан кръг.

"Опитвам се. Със сетни сили."

ДВ: Все още ли мислите, че "ако решим - но ако мъжки решим - за пет години можем да оправим Отечеството си"?

Стефан Цанев: Е, хайде да не е за пет - за шест години. Колко държава сме, колко народ и имаме от всичко. Но голямата ни беда като народ е, че се крадем един друг.

ДВ: Неотдавна казахте: "Какъвто и да е днешният свят, той ми харесва повече от утрешния, в който аз няма да съществувам". Наемате ли се обаче да го опишете?

Стефан Цанев: Опитвам се. Със сетни сили.

ДВ: Ако Ви поканят на най-високата трибуна в България, какво бихте казали на народните избраници днес?

Стефан Цанев: Всяка сутрин, като се погледнат в огледалото, да повтарят на глас клетвата си: "Заклевам се във всичките си действия да се ръководя от интересите на народа". Може би това ще ги предпази да не стават всекидневни клетвопрестъпници.

ДВ: Пазите ли онзи телескоп, с който наблюдавахте звездите край морето? Какво не виждаме, когато гледаме нагоре?

Стефан Цанев: Себе си.