Българският език заслужава да го празнуваме. Не само защото е най-старият писмен славянски език. Но и защото е богат, изразителен, пластичен. Той е може би най-значимият принос на българите към човешката цивилизация.
Реклама
Национална библиотека "Кирил и Методий"Снимка: BGNES
Коментар от Александър Андреев:
Честит празник! Българският език заслужава да го празнуваме. Не само защото е стар - най-старият писмен славянски език. Но и защото е богат, изразителен, пластичен, нюансиран, а с целия този свой потенциал се превръща в едно от малкото притежания на българите, което без никакъв свян може да се покаже на международната сцена и да се мери на равна нога дори с големите и с наложилите се по света езици. Ще го кажа така: българският език е може би най-значимият принос на българите към човешката цивилизация.
Защо българският език заслужава да го обичаме
За да не ме упрекнете в безотговорно преувеличение: пиша това като човек, който е превел на български десетки хиляди страници от шест различни чужди езика, като автор и съавтор на няколко дузини книги, написани или преведени на български. Използвам самохвалството най-вече за да онагледя всекидневното си, работно възхищение от българския, особено когато той се среща с други - по-големи или по-малки, по-важни или по-периферни - световни езици. И се справя отлично, без никакви загуби на обем, субстанция или смисъл. Българският език има енергия, той има лексикален и граматически ресурс да изрази всяка възможна мисъл и идея. Той е жив и гъвкав, умее да се нагажда и модернизира. И затова го обичам.
"И се гордея с него" - добавя тук мисловната инерция. Но дали можем да се гордеем с нещо, което не сме създали сами, което не сме постигнали лично? Не знам. И някак си не смея гордо да закича българския език на ревера си, защото той не е почетен медал, с който да се фукаш пред света. Той е колективно творение на милиони хора, изграждано в продължение на векове, с което ние просто си служим. Служим си с благодарност и с уважение.
Впрочем, не винаги и не всички. Ето още нещо лично, което ще чуете и от много българи, пребивавали повече време извън автентичната българска езикова среда: "Защо българите използват толкова много вулгарни и нецензурни думи и изрази, защо псуват толкова често?". Да, не са само българите. И да, човек може да прочете достатъчно сериозни културно-антропологически обяснения на този феномен, на които тук няма да се спирам. Но независимо от тези уговорки, пак си остава безпомощното недоумение пред това грозно посегателство върху красивия език. Върху един богат език, който може да изрази каквото си пожелаеш, без непременно да го подлютиш с някоя пиперлия.
Един език, който прави разлика между "остро" и "люто", между "чичо" и "вуйчо", между по-възрастна и по-млада сестра, между това "да купиш кафе на някого" или "да почерпиш някого с кафе" - все нюанси, в които при превода се препъват редица други, по-големи и божем по-богати езици. Да не говорим за думата "байгън" - нищо, че е турска. Всичко това - пак със задължителната уговорка, че тези примери, дадени съвсем мимоходом и без претенция, все пак не са признак за някаква уникалност на българския. Те са пример за неговото богатство, многообразие и гъвкавост.
През просото
Многообразие и гъвкавост, с които част от новите дигитални българи злоупотребяват - неволно, от суета или поради неграмотност, цепейки през просото. Какво друго да каже човек, когато види в мрежата глагола "айролвам"? Какво друго да направи, освен да подбели очи? И обезкуражено да въздъхне: Криндж!
Александър АндреевСнимка: DW/H. Mund
Но споко, хора, този чудесен език ще преглътне и кринджа. Дано само да оцелее по-дълго. Днес го говорят около 9 милиона души, пише в най-авторитетните английски, немски, френски енциклопедии. Впрочем, в тези сериозни източници човек с радост може да прочете фактите за уникалния принос на българския към развитието на славянските езици и писмености - горещо препоръчвам тези уважителни статии, от които човек нефилолог може да научи неочаквани и много положителни неща за родния си език.
Език, който заслужава да го обичаш и да го празнуваш. Честит 24 май!
*****
Вижте и това видео и тази фотогалерия от архива ни:
На 24 май си мисля за...
24 май е един от най-светлите български празници. За какво си мислят на този ден Георги Господинов, Захари Карабашлиев, Манол Пейков, Теди Москов и други български писатели, издатели, режисьори и литературни критици?
Георги Господинов, писател
Mисля си как странно и хубаво е да празнуваш букви и книги! И как лесно забравяме, че сме направени от книгите, които четем, и от думите, които изричаме. Тръгнали сме, за нещастие, да се трепем с думи, да се мразим с думи. Този словесен бабаитлък тук много се тачи. Дума дупка не прави, знаем ние. И затова целите сме нарешетени. А с думи могат да се правят и други неща. Нека си припомним.
Снимка: Dafinka Stoilova
Владимир Зарев, писател
24 май трепти в съзнанието ми с блясъка на изпраните бели ризи, които родителите ни обличаха. Събирахме се пред Седмо училище - възбудени, шумни, неутешимо млади и отрупани с цветя. Строявахме се. Тогава гръмваше духовата музика, тръпки на преклонение пролазваха по гърба ми, запявахме "Върви, народе възродени...". И ние тръгвахме, но не след Партията и нейните ръководители, а след Буквите!
Снимка: O. Panov
Жаклин Вагенщайн, издател
На 24 май си мисля, че няма нищо по-непреходно от словото. Следите остават през вековете благодарение на писмения текст. Мисля, че няма нищо по-вдъхновяващо от хубавата книга и удоволствието от четенето, затова трябва да ги съхраняваме, насърчаваме, развиваме. Прекрасно е, че имаме празник, при това национален, на словото и писмеността и това е поредното доказателство за тяхната важност.
Снимка: privat
Захари Карабашлиев, писател
На 24 май мисля за милиони компютри, лаптопи, таблети и смартфони навсякъде по земното кълбо, където живеят българи; за милиони светещи екрани, които по всяко време на денонощието излъчват и приемат български букви, думи, изречения. "Светлата бъднина", за която мечтаеше Стоян Михайловски, е вече тук, българското слово има своето достойно място в света. А ние достойно ли го използваме?
Снимка: O. Ognjanov
Мирела Иванова, поетеса
24 май е химнът на нашата духовност, празникът, който ни издига над нас самите. Струва ми се, че само в този едничък ден ние, българите, излъчваме общност, единение, сияние дори. И понесени от една величествена песен, вървим в една и съща посока: след обкичения с цветя портрет на светите братя Кирил и Методий. 24 май е и денят на книгите, последната наша утопична родина.
Снимка: DW/P. Henriksen
Марин Бодаков, поет
На 24 май мисля за Йорданка Дървенова, моята първа учителка. Беше красива, взискателна и достолепна жена. Заради нея в представите ми образованието е досег до красотата, самата възможност за красота. Мисля за пътя на моето училище, някогашната Първа мъжка гимназия под Царевец. И, разбира се, мисля си за тетрадката по краснопис, която незабелязано съм изгубил през годините...
Снимка: J. Lozeva
Манол Пейков, издател
Мисля си за българите в чужбина, за които безумните ни политици отсякоха: "Ако ги беше грижа за България, нямаше да я напуснат". Все си спомням за разговора между един приятел, живеещ в САЩ, и някакъв турчин някъде из Америка: "Ти за постоянно ли си?", "Приятелю, добре знаеш, че никой от нас не иска да бъде погребан тук." Пия за тях: най-добрите от моето поколение, чиито сърца останаха в България.
Снимка: Privat
Миглена Николчина, литературен критик
На 24 май си мисля за връзката между "светла бъднина", "книжовност" и "сила", която химнът на Михайловски е вдълбал в начина ни на мислене. И всичко това като призив да се "върви", призив да се мисли "напред". Това днес означава по-малко поклони и икони и повече усилие да се предвиждат пътищата за книжовността и човешкото многоезичие в един радикално променен от новите технологии свят.
Снимка: S. Djambazov
Теди Москов, режисьор
Мисля си за "Хождение по буквите" от Валери Петров. Една малка част гласи: "Таз буква "Аз"… - не знам според вас, - но за мен е такваз… - някак сякаш избива - против колектива. - Според мен тя не бива - во очах да бие, - сиреч по ще отива - не "Аз", а "Ние". - А туй "Буки", туй "Буки" - кому нужно е туки..." Цялото стихотворение можете да намерите в цикъла "На Смях" от великия Валери.
Снимка: BGNES
Митко Новков, литературен критик
На 24 май си мисля за моите учители - и добрите, и не чак толкова добрите, за всички. Винаги на този ден си спомням за тях, моите учители…
Снимка: V. Hristov
Ангел Игов, писател
Мисля си за кирилицата: тя не е просто сбор от графични знаци, а символ на т.нар. България на духа. 24 май е празник именно на тази България на духа, често нападана и мачкана от арогантността и невежеството. Тази България е навсякъде, където някой говори български. Затова 24 май не е ден, изпълнен с фалшив патос и тесногръд национализъм, а ден на словото, на мисълта, на любопитството към света.
