Защо да гласувам на 2 октомври, когато и следващият парламент ще бъде "ялов"? Този реторичен въпрос, зареден с песимизъм и примесен с отчаяние, чувам все по-често напоследък.

Основателен песимизъм

Умората от честите разходки до избирателните секции е факт: това ще са четвъртите парламентарни избори за последната година и половина в България, считано от вота на 4 април 2021.

Има и друго: социологическите прогнози, а и самите политици, които през последните месеци начертаха все повече разделителни линии помежду си, говорят, че основната задача на 48-то Народно събрание – да сформира редовно правителство – ще е още по-сизифовска.

Социологическите сондажи обаче са моментни снимки. Изненади и обрати са напълно възможни. Такива имаше, включително на последните избори през 2021, по отношение на прогнозирания и реалния победител.

Българският случай е особен поради голямата диаспора, която е около 2 милиона души. Принципно изследванията, които се цитират в медиите, мерят температурата само на нагласите вътре в страната.

В Турция положителният тренд за ДПС – след премахването на ограничението от 35 секции в страните извън ЕС от 45-то НС – вероятно ще се запази. Ала какви са електоралните нагласи сред стотиците хиляди българи в Германия, Испания и САЩ, например? Какво се готви на „електоралния котлон” в „Ориндж каунти” (в „квартала на богатите” „Възраждане” например поднесоха изненада, която никой не прогнозира); какво ще ни каже този път шареният брюкселски „Скаарбек”? Ами гласовете в Австралия, в Далечния изток – Япония, Китай и т.н.?

Настроенията в късчетата от другата България, пръсната навсякъде по света, трудно могат да бъдат уловени. Гласовете от чужбина – особено за партиите, на които вотът в страната би дал близки резултати, а и за тези, които се мъчат да прескочат електоралния праг – могат да влязат в ролята на кавалерията, появила се изневиделица, за да реши изхода от сражението.

„Спиралата на мълчанието”, нежеланието да споделиш политическите си настроения поради различни причини (защото изборът ти може да не е „престижен”, за да не си навредиш, или просто защото още не си решил окончателно), е феномен, характерен не само за България, който има потенциал да направи тектонични размествания в изборните резултати.

Всеки трети избирател още не е решил как ще гласува

Изследване на учени от Института по философия и социология при БАН показва, че преди вота не са ясни намеренията на около 1/3 от избирателите, т.е. на около 1 млн. души. Отдавна е известно, че самите социологически сондажи въздействат върху избирателите, „моделират” предпочитанията им. И още: 54% се влияят пряко от картините, нарисувани от данните на социологическите агенции; 30% биха се преориентирали към друга партия, ако социологически сондаж – при това направен седмици, дори месеци преди изборите – прогнозира, че техните фаворити няма да преминат електоралния праг, показват още резултатите от цитираното изследване.

В глобален план пандемията от Ковид-19 също оказва негативно въздействие върху активността на вота. Сега в България страхът от заразяване едва ли ще бъде толкова значим фактор за активността, какъвто беше например през 2021 година. Изглежда, че тревогата от коронавируса е намаляла. Все пак 38% смятат пандемията за заплаха, а също толкова са на обратното мнение, по данни на „Галъп”.

Негласуването работи в полза на статуквото

Универсалното право на глас е достижение, постигнато с цената на революции и пролята кръв, на което модерните демокрации се радват отскоро. Анархисткият лозунг „щяха да ги забранят, ако изборите можеха нещо да променят”, всъщност работи в полза на статуквото и партийните елити.

При близо 130 партии у нас, от които 22 формации и 6 коалиции ще участват на вота на 2 октомври, е малко трудно да приемем аргумента: „няма за кого да гласувам”. Тези, които не гласуват, защото „нямало смисъл”, малодушно бягат от бремето на свободата и личната отговорност: урок, който така и не научихме добре през трите десетилетия след колапса на тоталитарната машина.

Безплодните парламенти, кризата на партийната система в крайна сметка извират от апатията на Негово величество избирателя. Докато лениво се излежава в комфортната сянка на дървото на свободата, израсло с толкова мъка, той мърмори, хванат в капана на нереалистични очаквания, екзистенциални страхове и претенции. И все по-често забравя, че спасението е в собствените му ръце.

* Този коментар изразява личното мнение на автора. То може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на Дойче Веле като цяло.