"Съединението - опит за възстановка" се нарича една телевизионна пиеса, неизлъчвана по централните телевизии, но дала повод за размишление на много зрители на Пловдивска обществена телевизия, където е реализирана. Автор е Евгений Тодоров, известен журналист, автор на няколко книги за близката градска история на Пловдив, на романи, на „Книга за Нери“. Нери Терзиева беше негова спътница в живота. Ако заговаряме сега за тази пиеса, то е, защото тя носи много истини, забравени или премълчавани във времето. Макар и действието да се развива през 1903 година, а да е писана преди около 40 години, тя звучи актуално и днес.

В пиесата през цялото време разговарят четирима мъже. Двама от тях имат конкретни прототипи - генерал Данаил Николаев, към момента на действието министър на отбраната, а по времето на Съединението - управител на милицията на Източна Румелия - и Недко Каблешков, адвокат и виден пловдивски интелектуалец в началото на ХХ век. Другите два образа са сборни - в единия се превъплъщават конкретните фигури на поборниците от деня на Съединението, а четвъртият образ е на софийския градоначалник, който в предишното си битие е бил капитан и е преследвал съединистите. Зад този образ стоят две конкретни личности.

Повод за събирането им е идването на английския кореспондент Чарлз Райдър Нобел, който иска да заснеме възстановка на Съединението. Това също не е измислен факт - съобщение за неговото идване има във вестник „Марица“ през 1903 година.

Ето какво разказва журналистът Евгений Тодоров за възникването на пиесата:

Малцина знаят, че Съединението не беше в официалния календар на ЦК на БКП до 1975 година, може би заради антируския елемент. Тогава за пръв път след честванията през 1920-те години се отбеляза в Пловдив, а официално се превърна в празник през 1985 година, за стогодишнината. Но празник с неработен ден стана едва през 1990-те. Всъщност по повод на този юбилей драматургът на Пловдивския театър тогава - Кремена Бабачева ми предложи да напиша пиеса, а аз вече бях работил по темата, защото филм за Съединението беше една от първите ми сериозни задачи като млад журналист в Пловдивския телевизионен център.

Поне 6 месеца се рових в архивите на отдел „Краезнание“ на Народна библиотека „Иван Вазов“ в Пловдив, там темата е проследена през годините и сбирката е богата. Открих много интервюта с участниците в Съединението, правени в първите години след него, свидетелства, статии. Всъщност 90% от текста в пиесата са напълно автентични изказвания на личностите, които са в основата на героите. След като в театъра решиха, че не е достатъчно юбилейна, пиесата си остана в чекмеджето до 2005 година, когато пак по повод юбилей, решихме да я поставим в телевизията, която ръководя. Оказа се дело народно, най-добрите актьори на Пловдивския театър играха с огромно вдъхновение, справихме се почти без пари. Участват Георги Василев, Стоян Миндов, Стефан Попов и Панайот Добрев.

Пиесата поставя доста щекотливи въпроси, какво не знаем днес за това събитие?

Евгений Тодоров: Казано по днешному, участниците в Съединението са една „сглобка“. Всички са били за Съединението, но не са успели да се организират. Може би Захарий Стоянов е бил този, който е успял да ги организира, та то да се случи по познатия начин. От едната страна е народът, от другата - армията, наричана тогава милиция. Кой извършва Съединението? Този дебат е бил особено актуален през 20-те години на ХХ век, после е затихнал. Но той е сериозен, защото Захарий Стоянов казва: „Това е дело на априлските въстаници, на народа“, докато Данаил Николаев казва: „Ами аз направих Съединението, събрах ротата и го огласих“. Този дебат - кой да бъде напред - народът или войската, се е водил много сериозно в последните дни преди Съединението.

Логистиката на „сглобката“ не се е планирала в манастир или в кръчми, а край Дермен дере /днешния Първенец/ край реката. Седели са на поляната, рязали са карпуз по арнаутски и са обсъждали дали да бъде въстание или преврат. В крайна сметка са решили народът да бъде като масовка за пред Великите сили, а реално да го извърши армията. Впрочем напълно незаслужено най-забравен е може би човекът с най- голям принос - ген. Данаил Николаев.

Има една носталгия към седемгодишното столично минало на Пловдив, тя и днес се усеща. Тогава усещала ли се е?

Евгений Тодоров: В пиесата тази носталгия изразява в монолога си актьорът Георги Василев, прототип на чийто образ е Недко Каблешков. Той казва: „Ако не беше Съединението, Пловдив щеше да бъде най- цветущият град на Балканите“. Това е съвсем автентично негово изказване. Истина е, както е истина и другото, което твърди в пиесата - тотално са ограбили от София формиращия се местен музей. Безценни находки, тракийската колесница…всичко заминава за там.

Докато пишех „Книга за Нери“, попаднах на нейна находка, която не ми беше позната дотогава. Нери прави преди години трисериен филм за Източна Румелия и в проучването за него е открила, че малко преди Съединението пловдивските власти са наели най-големите италиански архитекти, за да направят от Пловдив супермодерен град. Точно тогава, обаче, става Съединението и те питат: „Какво да правим?“. Казват им: „Отивайте в София“.

А дали наистина Пловдив щеше да стане най-цветущият град?

Евгений Тодоров: Наистина щеше да стане велик град, но дали имаме нужда от велик град? Жалкото е, че след Съединението Пловдив наистина запада цели десетилетия. Това не обичаме да си го спомняме, но той става една много неприятна провинция, въпреки че има своята интелигенция. Но в сравнение с това, което е бил през седемте си столични години - 30 периодични издания излизат тук, книги се печатат, театър, концерти…всичко изчезва.

В пиесата върви и тази вечна тема за политическата мимикрия, хамелеонството, използвачеството…

Евгений Тодоров: За съжаление, бурното развитие на Пловдив като столица на Източна Румелия, може би и преждевременно, ражда явлението, което днес наричаме „шуробаджанащина“. Оригиналният израз, впрочем, е на Захарий Стоянов и гласи: “зетьошуробаджанакизъм“.

Това ли е наистина единственото събитие в историята, което сами сме си направили?

Евгений Тодоров: Звучи много красиво. Голяма част от участниците в него са мислели, че се изправят срещу целия свят и напук ще го направят. Но в същото време е имало предварителна дипломатическа дейност. Това, че Батенберг уж научил и рекъл „Ами аз ще си ходя“, не е точната истина, защото през лятото той отива на кралска сватба в Лондон, използва случая и води разговори и в Лондон, и във Виена.

В Лондон не знам с кого е водил преговори, но е предупредил, че може да стане Съединение, англичаните му казват: “Стига да е срещу интересите на Русия“. И това, което малко се знае, че веднага след Съединението Англия праща флот в Солунското пристанище. Ако стане нещо – например ако турците влязат или руснаците. А англичаните са били на наша страна. И това, разбира се, се криеше дълги години.