Валерия Бурлаченко-Михалская пристига в Шпицберген преди четири години. Първоначално работи като екскурзовод в руските миньорски селища на норвежкия архипелаг - Баренцбург и Пирамида (според договора за Шпицберген от 1920 г. Русия може да извършва стопанска дейност на островите).

През 2021 г. жената се мести в Лонгиър - столицата на Шпицберген, където продължава да работи в сферата на туризма. През цялото време Валерия полага усилия да се интегрира в местното общество. „Опитвам се да науча норвежки език. Щом живея на Шпицберген, има смисъл да го науча. Гледам и филми на норвежки език. Открих, че в Скандинавия има интересен филмов пазар", казва тя.

"Това е жестоката реалност"

Валерия е рускиня по произход, но има украинско гражданство, защото е родена в Херсон. Миналата година се опитала да изведе родителите си от града, но майка ѝ отказала да го напусне, въпреки че руски снаряд паднал в двора им и разрушил част от къщата.

Валерия живее в апартамента на своя приятелка. Жената се бори да си намери подходящо постоянно жилище в Лонгиър и не разбира защо това се оказва толкова трудно. Включително след като разполага с достатъчно пари и си плаща данъците.

„Обърнах се към кметската администрация. Казах им дословно, че съм рускиня с украински паспорт и че не мога да се върна в нито една от тези две държави, с които по някакъв начин съм свързана. След като заместник-кметът ме изслуша доста хладно, ми каза, че „това е жестоката реалност“ и че ако няма къде да живея тук, ще трябва да се върна на континента, разказва Валерия.

Жилищният проблем в Лонгиър

Промишлените норвежки компании, работещи в Шпицберген, осигуряват жилища за служителите си, докато чужденците трябва да си ги намерят сами. А търсенето на имоти става все по-голямо. Жилищата в селището са в недостиг, а нови почти не се строят. Според Елизабет Борн, родена в Сиатъл (САЩ), животът на чужденците в Лонгиър преди е бил много по-лесен. Елизабет живее в Шпицберген от седем години, има художествена галерия и се застъпва за правата на чужденците.

През последните години тя е свидетелка на това как бързо нараства делът на чужденците в града. При население от над две хиляди души, чужденците междувременно съставляват над една трета от населението. Според Елизабет норвежките власти са сериозно обезпокоени, че Лонгиър е все по-малко норвежки: „Най-вероятно норвежкото правителство, когато е решило да развива туризма като заместител на въгледобива, не е предполагало колко много чужденци ще дойдат тук“, казва американката.

Добивът на въглища в Шпицберген намалява значително през последните години - за сметка на това се увеличава делът на възобновяемите енергийни източници. Догодина трябва да бъде затворена и последната норвежка мина. За да се запази привлекателността на Шпицберген, архипелагът развива усилено туризъм.

Чужденците работят и в сферата на туризма

Днес повечето чужденци, живеещи на архипелага, работят в сферата на туризма. Сериозно обезпокоени от нарастващия брой на чужденците, преди две години норвежките власти ограничиха избирателните им права – въведено беше изискване за поне три години пребиваване в континенталната част на Норвегия, за да можеш да гласуваш или да се кандидатираш за местния съвет на Лонгиър.

Чужденците, живеещи на това място, са против новите правила, а най-активните от тях са организирали група в социалните мрежи, наречена „Нежелани чужденци“. В художествената галерия на Елизабет Борн пък има инсталация, наречена „Тих протест“. „Мисля, че Норвегия наистина би искала да направи Лонгиър само норвежки град, но начинът, по който го прави, отблъсква и самите норвежци от селището. Не можеш да постигнеш подобно нещо на място, където 40% от населението не говорят норвежки. А хората не го говорят, защото тук отдавна вече няма езикови курсове“, казва американката.

Норвежки град, норвежко общество

Терье Ауневик е кмет на Лонгиър. Избран е миналата есен без гласовете на много от чужденците, живеещи в селището, които нямат право да гласуват. „Властите много държат да не се загуби норвежкото общество. Това не означава, че чужденците не са добре дошли тук. Но правителството иска по-добър баланс. Това налага да прокарваме нови политики, което понякога може да изглежда като затягане на контрола“, казва кметът.

Чужденците, живеещи в Лонгиър, възприемат тези промени като ограничаване на правата им - въпреки забраната за дискриминация, записана в Договора за Шпицберген от 1920 година. Главният редактор на местния вестник „Свалбардпостен“ Лине Нагел Илвисакер казва, че хората са разочаровани сега, тъй като са тук от доста дълго време, били са част от тази общност и искат да продължат да възприемат Норвегия по същия начин.

Някои вече заминават

Елизабет Борн междувременно е решила напусне Лонгиър и да се върне при семейството си. „Тъка или иначе Шпицберген не е място, където човек може да остане вечно“, казва тя.

Валерия Бурлаченко-Михалска засега не обмисля такава стъпка – решена е да остане на архипелага и се надява да си намери жилище. Ако не успее, все пак ще ѝ се наложи да се премести на континента. Но не сега.

***