ДВ: Вие сте се включили в полската съпротива срещу германските окупатори още преди избухването на Варшавското въстание. От какво бе мотивирано Вашето решение?

Трачик-Ставска: Исках отмъщение. Знам, че чувството не е добро, но не можех да приема това, че моите сънародници биваха разстрелвани в публични екзекуции, а ние бяхме принудени да ги гледаме. Исках да покажа, че вече не сме беззащитни и че окупаторите нямат право да се отнасят с нас като с по-низши хора.

Помня големи трагедии още от първите дни на войната. По време на битката за Варшава през септември 1939 година бомба удари съседната къща. От пламтящите руини побягна жена с кърмаче на ръце, а германците, заели позиции в градината, умишлено стреляха не по жената, а по детето. То умря веднага, ръката на жената бе разкъсана от куршумите. Именно това преживяване ме накара да взема решението си да се боря.

ДВ: Какви са били възможностите на млади хора като Вас да участват активно в нелегалната борба?

Трачик-Ставска: Още преди войната членувах в организация, подобна на скаутската - „Сиви редици“, която след 1939 година бързо бе приета в нелегалната борба. Нямахме оръжия, но пишехме по стените на къщите антигермански лозунги. Освен това носех писма на поляците, които си сътрудничеха с германците и предаваха евреите, в които пишеше какви последствия да очакват, включително смъртна присъда.

ДВ: На първи август 1944 година вие се записвате във Вашата част под прякора „Палачинка“. Какви бяха настроенията във Варшава тогава? На Ваша страна ли бяха местните жители?

Трачик-Ставска: Оставих сами вкъщи двете си по-малки сестри – майка ни вече не беше жива, а баща ми и брат също бяха в съпротивата – и им обещах след три дни да се върна. Искахме за три дни да победим германците, а те станаха 63.

Въстанието се превърна в истински национален празник – по всички къщи се вееха бяло-червените знамена. Хората стояха на улиците и плачеха. Бях убедена, че не въоръжените въстаници са истинските герои, а цивилното население. Хората ни поддържаха, не поискаха от нас да се откажем, макар че страдаха повече от нас, бойците.

Когато след капитулацията на втори октомври 1944 година попаднахме в германски плен, се страхувах, че цивилните граждани ще ни ругаят и плюят, тъй като Варшава бе разрушена и много хора загинаха. Нищо подобно не се случи – хората просто стояха и плачеха.

ДВ: Мразили сте германците толкова много, че сте се възмущавали от това как санитарите се грижат за ранените германци и „разхищават“ оскъдните превързочни материали.

Трачик-Ставска: Гледах на нещата прагматично – в по-късната фаза на борбата наистина ни липсваха превързочни материали. А санитарите наистина бяха герои – без тях загубите щяха да бъдат още по-големи.

ДВ: Как се е чувствало младо момиче като Вас, когато е трябвало да стреля и убива? Как възприемахте враговете – като хора или като обекти, които трябва да бъдат ликвидирани?

Трачик-Ставска: Не трябваше да стрелям с пистолета си – имах задачата да хвърлям гранати от прозорците по войниците, които ни нападаха. Когато германците развяха бялото знаме и помолиха да прекратим огъня, за да могат да приберат своите мъртви и ранени, видях какво съм причинила с гранатите. Видях лежащите войници с германски униформи, които изпитваха огромни страдания. За първи път разбрах, че и те са хора. Ако стреляш, това се прави от определена дистанция – в този случай виждаш само врага. Но да видиш страдащите хора отблизо е нещо съвсем друго – така омразата се превръща в състрадание.

ДВ: Вие сте успели да преодолеете омразата си към германците и междувременно сте се превърнали в икона на германско-полското разбирателство в Европа

Трачик-Ставска: Войната винаги носи омраза срещу врага под мотото – убиваш или те убиват. Убиването обаче не е лесно, особено когато си млад, мислещ човек, който знае, че другият вероятно има жена и деца. Ако стоиш лице в лице с врага, понякога може да ти се разтрепери ръката. Веднъж се оказах в такава ситуация – гледахме се в очите с един по-възрастен германец, без да стреляме един по друг, макар и двамата да имахме оръжие.

Аз съм против войната. Хората трябва да разберат, че имат нужда един от друг, тъй като заедно могат да постигнат много. Аз видях победена Германия, ужасното унижение на германците. Тогава не изпитвах съчувствие. Но докато вървях обратно от Германия към къщи, видях съдбите на германските жени, особено там, където властваха руснаците. Аз съм жена и си помислих, че това, което е станало там, е подло.

ДВ: Очаквате ли Германия да се опита да компенсира злото?

Трачик-Ставска: Мисля, че не можем да изискваме от германците пари за това, което са сторили техните дядовци. Трябва да можем да общуваме добре с германците и да си сътрудничим, за да защитим Европа от Русия. Сега Русия е агресорът. Без да забравяме миналото, трябва да гледаме в бъдещето.

Припомняме Ви това видео от архива на ДВ: