Докато България се заявяваше на Олимпиадата с медали, спечелени от петима състезатели, в социалните мрежи се обсъждаха не техните постижения и страхотния труд на треньорските щабове, нито се коментираше фактът, че българският трикольор стои на екипите им, а това, че те не са “етнически българи”. Те са други. Различни са от нас. Имат странни имена.
“Кубинец, украинец, дагестанец, иранка, ром… а българите къде са!” - това възклицание обобщава пълзящото подозрение към всичко, което излиза извън рамката “наше, българско и родно”.
Толерантни към "различните"? Забравете!
Фамилните имена Ализаде, Ибанес, Насар, Рамазанов са ясни. Да подчертаеш редом с тях, че Божидар Андреев е българин, но от ромски произход, е симптоматично. Защото всъщност ти казваш: “Наш е, ама не съвсем!”. Така реагира множеството в социалните мрежи. Да се търсят белези на толерантност в социалките е безсмислено. Те са бушуваща клоака на хейтъри, непредставителна за социума, ще каже някой.
Но по същото време на едно от най-представителните места на тази територия - в българския парламент - по някакво съвпадение със завоюването на медали за България от спортисти със странни имена, се случи унизителен дебат, който по същество демаскира тоталната липса на разбиране за толерантността като демократична ценност; толерантността към различните от нас като висш нравствен императив.
Промените в образователния закон, в който по руски образец беше наложена забрана за обсъждане на всякакви ЛГБТИ теми пред деца, е огромно отстъпление от опитите за демократично устройство на нашето общество, белег на духовна нищета и безпросветност. Зачеркване на всичко онова, което развявахме като завоевание след 10 ноември 1989 година.
Къде отиде "българската толерантност"?
Преди 10 години, по време на първата бежанска вълна в България, обикалях страната, за да разбера защо местните хора не желаят деца на мигранти да учат в един и същи клас с техните деца, защо обръщат гръб на бягащи от война, потърсили спасение у нас, защо се страхуват от бежанците. Причините са различни, вероятно всички обобщения биха били некоректни, но в резюме един извод се натрапваше - по нашите земи се отнасят с недоверие към чужденци, бежанци, мигранти, различни. “Отнасят се с недоверие” е меката форма на глагола “мразят”.
Кога и как - ако изобщо я е имало - прочутата “българска толерантност” е изчезнала като колективна характеристика на тукашното население? Различният, чужденецът, се възприема като заплаха, като риск, като деформация от някаква въобразена норма. А хората с различна сексуална ориентация се възприемат като петно върху непорочното тяло на българското цяло.
Кръстопът на култури
Живеем на Балканите - кръстопът на култури, митове, религии, етноси, легенди. Цялото богатство на тази територия е в тяхното смесване. Цялото нещастие е в опитите то да бъде осуетено. Всъщност далечната цел на приетия закон е декомпозиране на онази тъкан, която позволява на различните тела в социума да живеят съвместно. Онази тъкан, която пречи на центробежния разпад в обществото, онази тъкан, която удържа нравствената плоскост и дефинира идеята за принадлежност към едно цяло, макар и в режим на ентропия.
И нека не се заблуждаваме - промените в образователния закон, които се случиха докато “чужденци” печелеха медали за България, са тест за цялото общество. Мотивите към тях са мимикрия, преструвка, лицемерна подмяна на същинската грижа за децата. Всъщност това е зле прикрита проверка на имунната система на социума: ако “това” мине, ще следва нова порция унизителни разпоредби.
Примирението в една завладяна държава
Да забраниш цял сегмент от обществото в една държава-членка на ЕС през 2024 година е повече от абсурдно. Българското общество живее примирено в завладяната държава. От тази меланхолна апатия, оказва се, могат да го извадят най-лесно насъскани речи срещу етнически, религиозни, сексуални малцинства. Това се случва в момента. Защото идват избори.
Мълчанието би било предателство към наглото налагане на дискриминационни норми в България, предателство към всеки един от нас. Или - както ни предупреждаваше германският пастор Мартин Нимьолер - ако ние не реагираме, те ще дойдат за нас и вече няма да има кой да говори.
Този коментар изразява личното мнение на авторката и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.
***