На 29 май 1989 г. Тодор Живков произнася онази реч, която отключва безпрецедентното изселване на турците от България, а на 3 юни съседната държава отваря границата си. Шефкет е от Разград. А тогава е едва 11-годишен.

"Спомням си един протест, една череша, върху която съм се покатерил може би от страх… Имаше много хора в центъра на нашето село Дянково, Разградско, но ние, децата не разбирахме какво става, а хората си искаха имената", разказва той днес. Чул, че на входа на селото има струпани части милиционери и войска. Че е забранено да се говори на майчиния език и да се слуша турска музика. Че свободата е посечена.

Днес с трудност се връща към онова минало, всичко е избледняло, а и у дома нищо не се говорело пред децата. "Тръгнахме за някъде, помня влака, бяхме наблъскани като сардели в консерва, изгаряше ни жажда. Баща ми е препускал от гара до гара, за да ни донесе вода и веднъж дори успя - той тръгна с колата, натоварена с багажа", разказва на пресекулки вече порасналото момче.

В непознатата земя

Пристигат в Турция, на гарата в Одрин спят върху кашони и родопски одеяла от вкъщи, после ги разпределят кой накъде да поеме. Тези, които имат роднини, получават разрешение да се установят при тях, а другите - където каже турският служител. Семейството на Шефкет отива при брата на дядо му, който е стар изселник, в квартал Йени Босна в Истанбул. Той, по-малката му сестра и родителите в началото се установяват в дома му. И всичко започва от нулата. "'Всичко ни липсваше, имахме само дрехите на гърба си и малкото багаж. Дори езиковият проблем ни тежеше - турският на местните хора е съвсем различен от този, който се говори в България, бързата адаптация беше невъзможна“, спомня си Шефкет.

Бащата успява да си намери работа след обиколки по частници като водопроводчик, а майката започнала като медицинска сестра в голяма болница. Момчето бързо напредва в училище. В квартирата разполагат с една голяма всекидневна, която е и спалня за родителите, в нея бил телевизорът, внесен от България. В другата стая плачат и заспиват децата. Но всяка вечер със сестричката си гледат черно-белите снимки от българското им детство и сълзите не спират. "Тогава ни липсваше всичко - каруцата и магаренцето на село, приятелчетата, игрите, познатите места, всичко. Предполагам, че родителите ни не са издържали на плачовете ни всяка вечер и така са взели решението да се завърнем, иначе и двамата се бяха уредили на постоянна работа, и печелеха добре. А най-скъпият ми спомен е от мига, в който отново видях крайпътната табела с името на селото ни Дянково", разказва той. 

Обратният път към дома

Няколко месеца по-късно поемат по обратния път към българския си дом. Таткото поздравил митничарката за 8 март, имало и доста други коли със завръщащи се семейства. Намират Дянково вече опустяло, повечето от предишните приятели ги нямало. Останалите българчета го посрещат с небивала радост. "Децата не познават разделението и възрастните трябва да се учат от тях", казва Шефкет. Малкото останали хора разказвали за репресиите, за увиваните в пресни агнешки кожи пребити и потрошени до неузнаваемост противници на режима.

"Макар да съм чел много за онова престъпление, не намирам логика защо изобщо е трябвало да се извърши. Брат с брата, баща със синовете са се разделяли, но аз не бих причинил това на децата си", споделя той. И се пита какви нерви, кураж и решителност са имали родителите някога, за да изоставят всичко и да тръгнат към непознатото. И то без пари и контакти. Не може да забрави как баща му работел до среднощ, за да може да донесе портокал на децата си и хляба на семейството.

А после животът влязъл в родните релси - училище, Университета по хранителни технологии в Пловдив, магистратура по безопасност на труда в Техническия университет във Варна, собствена служба по трудова медицина в Разград.

Сега Шефкет не се сърди и не обвинява никого за станалото - обстоятелствата са били такива и никой от приятелите му не е можел да се противопостави. Опитва се да не мисли за онова минало, не го разказва и на двете си деца. Дава си сметка, че не би могъл да избере такъв път. Обидно му е и се ядосва, когато някои говорят за "голяма екскурзия". И не разбира защо все още турците в България са приемани като втора ръка хора, макар да са граждани като всички останали. А и в етнически смесените райони разделение никога не е имало. Мечтата му е да види премиер или президент с турско име - по примера на Америка с Барак Обама. "Човекът трябва да бъде приеман и оценяван заради качествата, а не заради името и на кой Господ се кланя. Неотдавна в Костенец гледах планината - горе сняг, на другия хълм гора, третият гола скала и това е хубавото на живата картина, та ние сме едно цяло с всичките ни различия", подчертава Шефкет.

Щастието да се завърнеш

Щастлив е, че преди 34 години родителите му са решили да се завърнат у дома и са направили нужното, за да го изучат. Иначе сега не би имал прекрасните си съпруга, деца и приятелите. "Станалото някога е в миналото и не обвинявам никого. То не трябва да се забравя, но и не е нужно да живеем в него. Ние всички живеем в рая и сами го превръщаме в ад с това разделение, къде другаде има такава красива земя?"', ядосва се той.

Преди около година го помолили да разкаже преживяното пред съмишленици, въпреки че той самият отбягва да се връща назад. Подбирал думите, за да стане разказът му по-кратък и не гледал хората в очите. В един миг усетил, че заеква от вълнение, съвзел се и като ги погледнал - сведени погледи, гробна тишина, мълчание и сълзи в очите. "Разбираш ли, тези мои приятели плачеха, всички до един! Е, как да търся вина в тях и защо? Заради един режим, в който определени хора са решили да ни стоварят това зло, а те самите нямат нищо общо? Вече всеки е свободен да ходи, където поиска, но и никой не забравя родната си къща“, убеден е младият мъж.

Важното за него сега е да се мисли за настоящето и бъдещето, да се научим да се разбираме: "Различията по език, вероизповедание, цвят на кожата и убеждения не могат да бъдат нашата разделителна линия. Многообразието е богатството ни и е крайно време да го използваме. Какво имаме да делим? Важното е какво оставяме след нас на поколенията". Мечтата му е да оставим на децата си една страна, от която те не искат да емигрират.

Защо Шефкет и много други бяха принудени да напуснат родината си

Още преди онази реч на Тодор Живков от 29 май 1989 г. тогавашното ръководство е било убедено и е внушавало, че Турция работи подмолно за привличането на българските турци. А на народа е повтаряно, че България трябва да се отбранява от набезите на южната съседка спрямо "единството на нацията". На практика обаче режимът е търсел начин да изгони турците. В архивна стенограма от заседание на Политбюро от 1985 г. Живков посочва, че страната е заинтересована да изсели 100-150 хиляди души. По-късно, през пролетта на 1989 г. тази заинтересованост се засилва и министърът на вътрешните работи Георги Танев нарежда на служител на ДС да се ангажира с проучване на въпроса за извеждането на турците от страната в срок до 31 март. Същият Георги Танев малко преди началото на "покръстването" е изпратен да оглави Окръжния комитет на БКП в Кърджали, за да проведе процеса, наречен цинично "възродителен". "Ние не го оповестяваме и не бива да го оповестяваме, но трябва не по-малко от 200 000 души да изселим"', казва Живков пред Политбюро малко след речта си за "'единството". В нея той подчертава българския произход на турците, а предани на генералната линия на партията вадят "доказателства" за това – като онова за бабите, открили в старите си ракли везани с шевици кенарени ризи, кръстчета, икони…

Така през май 1989 г. смесените райони са под обсадата на милиция, вътрешни и гранични войски, Противопожарната охрана, войници на наборна служба от цялата страна. Сред командированите пожарникари в Каолиново е и екс премиерът и лидер на ГЕРБ Бойко Борисов. На него по-късно принадлежи и "гениалната" идея родените у нас деца на турски семейства да получават български имена. "Първото име на новородените да бъде българско, дава се един списък, фамилиите съответно на бащите и дедите", заяви той години по-късно.

На авторитети в градовете и селата е заповядвано за часове да напуснат. Изтръгната е почти цялата турска интелигенция, прогонени са лекари, инженери, учители, училищата и детските градини опустяват. Връчвани са им готови паспорти така, както и на онези, дръзнали да се противопоставят. Плъзват емисари от ДС по къщите с нареждането хората да събират багаж само с най-необходимото и то да бъде в куфари. Пред банковите клонове на ДСК се струпват хиляди земеделци, предимно тютюнопроизводители, и теглят спестяванията си. Сега от печелившото предприятие "Тютюнева промишленост" с цеховете му за преработка няма и помен, "Булгартабак" не съществува благодарение на лидера на ДПС Делян Пеевски. Стълпотворението пред паспортните служби е чудовищно, около 800 000 турци чакат реда си в смразените от мълчание и страх опашки, пазени от милиционери.

"О, спомняте ли си..."?

На 3 юни 1989 г. Турция отваря границата си и вълната от над 360 000 души навлиза на територията ѝ. До 21 август, когато бариерите са спуснати. Семейства с бебета и по-големи деца, едва ходещи старци и млади хора стоят с дни в бежанския лагер до Капитан Андреево, партийни функционери контролират потока на керваните.

Снимките на фотографа Иван Григоров от историческото преселение са хиляди и са черно-бели. Като дупките в най-съвременната ни история. Той самият след доста години е успял да се свърже с 8-годишната Лейла, заснета в семейния автомобил на гара Хитрино и врязала се в паметта на Григоров с озадаченото си личице. То и богатият авторски архив дават повод на фотографа Веселин Боришев да направи съвместен проект за фото-книгата "О, спомняте ли си Лейла". Но за издаването са нужни средства. Проектът е отхвърлен с блудкави аргументи от Национален фонд култура. Вероятно България няма нужда от историческа памет за безпрецедентните събития от май 1989 година.