Филмът “Навални” стана световно събитие, защото разказа историята за опита на режима на Путин да убие опозиционния руски лидер. В тази история основно действащо лице е българинът Христо Грозев, чийто технологичен и журналистически гений произведоха пълно самопризнание в световен ефир на един от конкретните извършители на опита за убийство – член на руските специални служби. “Оскарът” е наистина скромна и не съвсем адекватна награда за такова грандиозно постижение.

Защо руското общество не застана зад Навални

Но филмът “Навални” има и друг акцент: реакцията на обществото при разкриване на истината. Навални се върна в родината си с крехката надежда, че руснаците ще го подкрепят след откриването на грозното лице на Путиновия режим – всеки нормален човек едва ли би тръгнал да оспорва неоспоримото за държавно-организирани убийства и кражби. Уви, това не се случи.

Въпреки подкрепата на хиляди свои привърженици, в крайна сметка Навални бе арестуван и сега е затворен в колония. А руското общество - в огромното си мнозинство - застана зад диктатора Путин и неговата агресивна война в Украйна.

Струва ли си при тази тъжна констатация саможертвата на Навални? Какви изводи могат да се направят за силата на държавната пропаганда да промива мозъците на хората в авторитарните режими?

Но да се вгледаме и в нашето (слава Богу) демократично общество. И тук борбата за истината продължава вече години наред. И за слепите у нас вече е ясно, че при управлението на ГЕРБ е имало тежка корупция, достигаща до самия връх на държавата. Това знание бе потвърдено и от външни източници, като списъците “Магнитски”, действията на Великобритания, позицията на страни като Нидерландия и т.н. По социологически прогнози, обаче, има около поне 20% хората, които вярват, че въпреки очевидната корупция, ГЕРБ и техният лидер трябва отново да са в управлението.

И примерът с Израел

България не е сама като пример за подобни парадокси. Израелският премиер Бенямин Нетаняху се върна на власт, след като срещу него текат редица дела за корупция и други злоупотреби. Разликата е, че в Израел все пак нещата са стигнали до съда, докато при нас прокуратурата зорко бди това да не се случи. Но и там на изборите мнозина предпочетоха лидер със съмнителна репутация. Подобни примери ни дават възможност да се замислим в какви общества и при какви обстоятелства избирателят си затваря очите за истината и решава, че нещо друго му е по-важно от нея.

В какви общества се случват подобни аномалии?

Отговорът тук е, че малко общества изглеждат имунизирани за подобен проблем (може би донякъде Скандинавските). Руското, българското, израелското са доста различни по ключови социо-културни характеристики. А и в САЩ – още по-различен казус - избраха Доналд Тръмп за президент, като малцина биха възприели точно тази фигура като еталон за политическа почтеност. В този смисъл инструменталното отношение към политиците от страна на избирателите е доста разпространено.

Дори откровено корумпирани политици биха могли в определени обстоятелства да убедят хората, че те могат да им “свършат работа”. За целта обаче ситуацията трябва да е много драматична, за да са склонни избирателите да си затворят очите. Първият извод е, че за да преглътне избирателят лъжата, корупцията (дори опит за убийство), обществото трябва да е доведено до кризисна ситуация. Колкото по-дълбока е кризата, толкова по-голяма лъжа може да бъде обществено поета.

Екзистенциална опасност, война, геополитическа криза

Най-удачно от гледна точка на политика, криещ истината за себе си, е обществото да е във война или да има някаква друга екзистенциална заплаха. Путин е ясен пример на започване на войни с цел укрепване на властта в лицето на неприятни истини. Нетаняху също печели от аргумента, че когато има заплахи за сигурността, корупцията трябва да премине на заден план. У нас преки опасности от руски или израелски характер няма, но пък “Възраждане” и, уви, президентът Радев и БСП, дават достатъчно поводи за страхове за промяна в геополитическия курс на страната.

ГЕРБ всъщност има огромен интерес от това поведение и съвсем не е случайно, че те не са казали почти нищо срещу “Възраждане”, референдумите им и т.н. Напоследък сме свидетели и на тактическо сближаване между ГЕРБ и Радев, в търсенето на общ враг в лицето на ПП-ДБ. Всичко това е обяснимо с оглед на модела на криене на нелицеприятна корупционна истина (или поне на намаляване на нейното влияние) чрез геополитическа заплаха. Когато тази заплаха е слабичка, тя трябва изкуствено да се подпомогне и да укрепне.

“Финансов крах и счупване на държавата”

Ако геополитическата заплаха се окаже недостатъчна, другата опасност, която може да прикрие грозна истина, е финансовата. Избирателят може да бъде стреснат, че ще загуби парите си, ако диктатор или корупционер не дойдат/не останат на власт. Във всяко общество подобни страхове са голям мотиватор и този, който успее да ги генерира срещу опонента си, може да спечели политическата надпревара. Путин много разчита на аргумента, че при него Русия стана отново финансово стабилна държава за разлика от проблемите през 90-те години. Както притчата за Великия Инквизитор предполага, хората се съгласяват да зарежат свободата си за повече (финансово) щастие. Обикновено накрая остават нещастни и несвободни, но това прозрение идва по-късно.

У нас се разиграват интерпретации на подобни теми, които ескалираха в действията на служебния финансов министър от вчера. В един момент министърът почти обяви предстоящ финансов крах и падане на валутния борд. Изказванията ѝ породиха спешна реакция от БНБ, която я обвини в некомпетентност и всяване на вредна паника. От гледна точка на истината обаче, целият този дебат има един единствен ефект – да накара хората да си мислят, че корупцията не е толкова важна, когато може да се стигне до “счупване на държавата”.

Заиграването със страховете на хората се случва в особено опасен момент – американски и швейцарски банки са в криза. Затова политическите игрички с финансовата стабилност на държавата са много опасни. Но тези игрички обясняват и сближаването между ГЕРБ и Радев по фискалните въпроси – в крайна сметка решението България да е без бюджет в момента е на точно тези два играча.

На кого пречи истината

Изводът от този анализ е, че за да продължи избирателят да си затваря очите за корумпираността на определени играчи в България, ще е необходимо да се помпат два вида опасности – геополитически (“Възраждане” и съмишленици) и финансови. Тези напомпвания ще правят интеграцията на България в ЕС и еврозоната все по-трудна. В Израел Нетаняху се опитва да овладее съдебната система и да ограничи правомощията на Върховния съд. Затова хиляди израелци са на улиците, за да протестират срещу упадъка на демокрацията в страната си. По отношение на съдебната система Нетаняху отива натам, откъдето ние се опитваме да се върнем. Едно е ясно, обаче. Този, на когото истината му пречи, няма особена нужда от силна, независима и работеща съдебна система.

Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.