Представете си да нямате достъп до личните си документи, да не можете да изпратите писмо сами, да нямате право да избирате къде да живеете, камо ли пък да гласувате на избори. Това е реалността за близо 7000 души в България.

Такава е била и историята на Руси Станев, който прави всичко възможно да се върне в света на свободната воля и личната отговорност. Той е роден през 1956 в Русе, където живее до 2002 година. Още през 1975 лекарска комисия му поставя диагноза "шизофрения", въз основа на която е обявен за 90% нетрудоспособен и получава пенсия, но не е установена нужда от чужда помощ.

Години по-късно, през 2000 година (след смъртта на майка му) по искане на негови близки Окръжният съд в Русе го поставя под ограничено запрещение - съдът отбелязва, че заболяването не е толкова тежко, че да изисква пълно запрещение. Година по-късно това решение е потвърдено и от Апелативния съд във Велико Търново.

Тъй като роднините му отказват да поемат грижата за него, община Русе му назначава попечител, който не го познава. През 2002 този попечител подписва договор за настаняването на Станев в дом за възрастни с психични разстройства на 400 км от родния му град, без той да бъде уведомен.

По-късна експертиза, инициирана от адвокат Анета Генова, поставя под съмнение първоначалната диагноза. Според специалистите, провели изследването, част от симптомите му могат да се обяснят с алкохолна зависимост, а не непременно с шизофрения. Експертите дават становище, че Станев е в състояние да се реинтегрира в обществото и не е необходимо да бъде отнемана дееспособността му, а само да се съблюдава да не злоупотребява с алкохол.

Станев съди България в Страсбург

В жалбата, подадена от него в Европейския съд по правата на човека през 2006, той посочва, че институцията, в която е настанен против волята си, се намира в отдалечен планински район, в който бива изолиран от обществото и който не може да напусне без изрично разрешение. В този смисъл периодът, прекаран в институцията, влошава състоянието му и води до т.нар. институционален синдром, който му пречи да се адаптира отново към нормалния живот в обществото.

Този случай е знаков за системните проблеми, свързани с остарелия институт на запрещението. Руси Станев умира през 2017, пет години след решението на съда в Страсбург, което историческо решение, с което осъжда България за нарушения на правото на свобода, на достъп до правосъдие и за нечовешко отношение.

Историята на Станев е само един от примерите за порочно прилагане на института на запрещението, който е въведен през 1949 и действа и до днес като законно правно средство за ограничаване на права, но и за отнемане на дееспособността на определена категория лица с психични увреждания. Става дума за хора, които вследствие на своите ментални или умствени затруднения не могат да се грижат за себе си, а запрещението цели защита както на техния личен, така и на обществения интерес.

"От една страна, хората с психични заболявания и с интелектуални затруднения са силно стигматизирани. На тях се гледа с много лошо око, а тази стигма не е наслагвана с години, а със столетия. Другото погрешно разбиране е, че ако отменим запрещението, значи признаваме, че тези хора могат да направят всичко сами. Тоест, че нямат нужда от никаква подкрепа и никаква защита. А не е така", казва адвокат Анета Генова пред ДВ. Според нея е необходима система, която, без да замества волята им, да ги подкрепя да изпълняват собствените си решения и да ги защитава в моментите, когато трудно разбират определени неща.

Нова опаковка на стари проблеми

През последните години се инвестират огромни средства в подобряване на условията на живот в институциите за резидентна грижа. Това обаче не решава проблема с интегрирането на засегнатите лица обратно в обществото.

"Начинът, по който се случва това, води отново до този формализъм и до подмяна на една голяма институция с по-малки. Хората механично се местят от едното на другото място. Бяха преместени от едни големи места на по-малки, от едни мръсни, мизерни, гладни места в по-топли, по-чисти, но все пак затворени, изолирани и без шанс да се върнат към живота си."

Дефицитът на доверие в обществото

Адвокат Генова представя проблема през призмата на типичните ситуации, които всеки човек е преживявал. "Ако спрем да мислим само през увреждането, ще видим, че това е механизъм, при който един човек казва на друг, че знае по-добре от него кое е добро за него. Разликата е, че тук това е скрепено със закон."

Дълг на обществото е да подкрепя уязвимите, а не да ги заличава, като им отнема правата. "Не печелим нищо, когато изземваме волята на един човек и натоварваме друг да я упражнява вместо него. Това не е добре и за двамата, защото формално му взимаме волята, но той продължава да има желания, намерения и неща, които иска да прави", казва Генова.

Проблемът с отнемането на основни човешки права не е еднозначен, не е и локален или дори регионален проблем. Това е глобалната реалност на света, в който живеем. Свят, пригоден за повечето, но не за всички.

Въпросът не е какви ограничения ще наложим, а дали обществото ни е готово да гради вместо да отнема права. Достатъчно зрели ли сме да внедрим и изискваме ново и актуално законодателство? За да няма нужда да търсим вратички в закона посредством международните конвенции с цел да гарантираме правата, дадени на всеки гражданин от Конституцията на Република България?