Първата от тези две постановки е на сцената на Народния театър и ще се играе и занапред, въпреки санкюлотския позорен щурм срещу храма на Мелпомена преди няколко вечери. По някаква си причина ѝ викат „Оръжията и човекът“, автор е вече големият задочен „неприятел“ на България Джордж Бърнард Шоу, но тук има една подробност: тъй като заглавието се базира на първия стих от Вергилиевата „Енеида“ – “arma virumque cano” („пея за оръжията и за мъжа (Еней)“), по-точно би било да я наричаме „Оръжията и мъжът“ (щот на латински мъжът е „vir“, а човекът – “homo”, като трябва да се отчита и двойното значение на английското “man”). „Оръжията и мъжът“ е и далеч по-подходящо с оглед очевидния факт (за всеки, който що-годе познава творбата), че Шоу сатиризира най-вече военния мачизъм и въобще романтизацията на войната през ХIХ век.
Има ли изобщо нещо "българско"
Действието е разположено у нас след Сръбско-българската война и централната героиня е „Raina Petkoff“, но горе-долу с това се изчерпва „българското“; в сарказма срещу вековната кастово-аристократична система в Британия няма нищо реалистично тогавашно (пък и изобщо) българско, и в този смисъл сюжетът можеше да е поставен почти където и да е, за да може на стария Джордж да му се получи шегата с късните викториански социални (според него) провали.
Справедливо е също, за повече контекст, да добавим, че Шоу още от ей такъв се увлича по несправедливостта на социалната уредба и цял живот ще вика за отбора на бедните и онеправданите, а по-нататък дори ще се превърне в някакъв особен вид квазикомунист/сталинист и дори несъзнателен прото-нацист (с увлечението си по евгениката), но за това не ми се говори. Да кажем само, че ирландецът е велик драматург, но относително малък човек спрямо убежденията си.
Критика към възхвалите на войната
Та за пиесата „Оръжията и човекът“, пожънала голям успех в Англия още през 1894, е добре да се знае следното (в помощ на онези, които са от типа „я не читал, но осуждаю“): Шоу критикува възхвалата на войната и идеалите, свързани с някак задължителния националистки „хероизъм“ в края на ХIХ век. Чрез относително остроумни диалози пиесата изследва контраста между романтичните представи за любовта и войната и практическата, често комична реалност на същата тези понятия.
В този смисъл той се опитва да накара някакви хора да се замислят и евентуално да преоценят възприятията си за героизъм, чест и най-вече класова структура (в последното през 1885 ние сме „бебета“, така че всяко газиране по въпроса за „подигравката“ с българи е допълнително смешновато и невежо). С други думи, Шоу напомня за важността да поставяш под въпрос обществените норми и да се върнеш към автентичността, изоставяйки романтизираните представи. Истинското значение на тази творба се крие в способността на автора да провокира мисълта и да предизвиква диалог по въпроси, които резонират сред – подчертавам – британската публика в късната Викторианска епоха. И толкова.
"Ма то е наужким, баби"
Това не е апология на Шоу и неговата пиеса. Става въпрос за изкуство и що-годе мислещият човек трябва да притежава поне известен инстинктивен “suspension of disbelief” (т.е. да потисне в себе си чувството, че това, което гледа, не е реално, за да може изобщо да „общува“ с която и да е творба). В противен случай той отива организирано да протестира и да бие артисти. В случая, понеже се сблъскваме на всяка крачка с първото най-ниско ниво, ми се вижда много подходящо да цитирам прабаба ми, докато гледаше некви драматични сапунки по телевизията – „ма това са артисти, баби, те само се правят, то е наужким“.
Т.е. към възмутените когнитивно предизвикани и индоктринираните от група националисти (плюс „радевистите“ и маргиналните политици, които се катерят по раменете им): Шоу и Малкович само правят наужким, баби, споко. И Шоу, и Малкович, всеки по своему във времето, не знаят и не са длъжни да знаят „де е България“ и що за прекрасен и храбър народ-мъченик сме решили да бъдем. Или да се самопреживяваме като такъв.
Изгарящ срам
Германците имат един удивителен израз – “fremdschämen”. Това е когато изпитваш изгарящ срам, без да си виновен, гледайки как някой друг жестоко се излага. Вид невинно, но и леко гузновато съчувствие, плюс чист „криндж“. И аз се опитах да погледна срамните сцени пред Народния през очите на великана Малкович, и изпитах такъв остър пристъп на „фремдшемен“, че зарових лицето си в облак.
Което логично ни води и към втората постановка, която се разигра (и къкреше дълго, дълго преди това) пред Народния театър. Отчасти дирижирана, отчасти плод на лесните внушения, че и една пиеса може да бъде заклеймена като „либтард“-отцехулство (стига да знаеха термина „либтард“, liberal + retard), това „спонтанно“ движение от 300 човека срещу хора като Владо Пенев (под благия поглед на МВР) постигна само едно – демонстрация на своите културни и когнитивни дефицити. Без Шоу да е имал предвид наистина нещо „анти-българско“, даже ми е смешно (прочел той из тогавашните вестници за Сръбска-българската война и си казал, ми що да не е в България). Ако позволите една двойна ирония: Георги Димитров се оказа прав на Лайпцигския процес. Диваци и варвари в България са само фашистите.
Как се стигна дотук
А причините, извън конкретната свинщина? Те са по-дълбоки. Свързани са с масовата инфантилизация (след като соц-медиите отгледаха и отглеждат предимно уж зрели хора с емоционалната интелигентност и темперамент на 13-годишни), и най-вече с масовата буквализация и несъзнателното избягване на личната несигурност (плюс тревожността, която няма обект, но води до добре описана от Юнг агресия). В случая има и още нещо – нашият любим роден плебс се оказа крайно обидчив по всякакви теми и идеи, откакто – пак благодарение на соц-мрежите – е на „сцената“, убеден, че заслужава да е там наравно с „актьорите“.
Най-забавни обаче са онези публични фигури, внезапни театроведи, които побързаха да зашият една световно призната комедия като „посредствена“, че и „слаба“, недорабирайки „вица“. Тук вече се смея с глас. И си мисля, че е хубаво да помним онова народно-органично за свинята и кладенчовата вода. Разбира се, втората постановка е „постановка“, но това не се нуждае от коментар за всеки, който разполага с що-годе трицифрено IQ. Най-остроумен в целия цирк ми се видя един коментар, в който се питаше за какво толкова интересно се разправя в тая пиеса, че наште патрЕоти са се попикали от страх да не би някой да я гледа? И да добавя логичен въпрос – как тя ще разпадне нашите вековни национални устои? Та не сме ли ние наследниците на Тервел, спрял арабите още преди Карл Мартел? А?!
Страшно, разбира се, няма да стане. Предлагам да изхвърлим в боклука патетиката тип „а утре ще горят книги“– не защото имаме силно гражданско общество, което да ни пази от такива работи, а просто защото разполагаме с големи (и буквално) евроатлантици, които може и да са овладели държавата, но не са глупави и направляват процесите в своя полза, така че истински крайнодесни размирици няма да има. От време на време пускат малко фандък на путинско-националистките маргинали, но като цяло „МВР си е свършило работата“. (Това в стил Бърнард Шоу, ако позволите.)
Защо не ценим свободата
А пък днес е 10 ноември, което ми напомня, че не само не ценим свободата си 35 години по-късно, но и че я изнасилваме. Днес я смятаме за абсолютна даденост и не мислим за нея, защото сме В нея, както рибата не „мисли“ за водата – обаче забравяме колко трудно е извоювана тази свобода, с цената на стотици милиони жертви през ХХ век, включително и у нас, с цената на десетки либерални мислители и създатели на идеи, с цената на естествения порив и бунт на хора, които и в най-мрачните времена са ни дали пример как да бъдеш свободен и с вдигната глава. И сякаш гледаме отстрани колко е лесно рибите да обърнат корема, ако водоемът на свободата се зарази от не-свобода.
Помислете поне върху това.
П.П. Един театрален случай от Англия отпреди 20-тина години. (Там скандалите покрай пиеси са си традиция още от XVII век – от “The Game At Chess” на Томас Мидълтън до по-съвременната „The Romans in Britain“ на Хауърд Брентън.) Пиесата е „Беци“ от драматуржката Гурпийт Каур Бати, от сикхски произход. Понеже текстът е модернистичен и съдържа насилие, секс и тия три работи, сикхската общност озверява, напада и превзема “Birmingham Repertory Theatre”, бие актьорите и спира представлението. Защо ви го разказвам ли? Нямам представа. Вие, които не заехте никаква позиция, помислете защо.
Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.