Когато преди дни Делян Пеевски изкрещя заветното си обещание, че ще прави държава с главно "Д", репликата му прозвуча като закана. Закана за определен тип държава, в която личното име и личните интереси стоят над общото благо, а обществото се свежда до бегъл съучастник със Стокхолмски синдром в амбициите на един човек.

Истината е, че днес наистина живеем в България с малка буква. Корупцията подкопава доверието, институциите изглеждат кухи, хората все по-често се чувстват безсилни, а културата на "спасителя" остава предпочитана форма на управление за немалка част от населението.

Всичко това е симптом за общество, което още не е повярвало в собствената си сила. В едно такова общество е по-удобно да се очаква някой друг да оправи нещата, вместо да се изгради колективна култура на взаимно участие. Но това не е пътят към една уредена страна, в която всички искаме да живеем. Една България с главно "Б".

Половинчатата българска демокрация и раждането на лидерцентризма

36 години след 1989-а България все още търси тъй жадуваната демокрация. Пълното народовластие след промените постави българина в трудна позиция - да решава сам. А от Освобождението насам в България не е имало демокрация, каквато е виреела в други европейски държави. Първо страната е конституционна монархия, белязана от преврати и авторитарни тенденции, следват социализъм и диктатура. И чак в края на миналия век започнахме да се учим какво е демокрация.

Този урок обаче се оказа труден и сблъска много надежди с непреходни български култури, а обществото постепенно се улиса по силните фигури: появата на "месии" - цар, генерал, бизнесмен - се превърна в повтарящ се мотив. Всеки от тях идваше със заявката, че ще изведе страната от застоя и ще я превърне в "нормална" държава. Всеки път обществото влагаше надежди в личността, вместо в институциите. И всеки път последваха разочарования.

Търсенето на спасител неслучайно е част от българската политическа култура. То произтича от народопсихология, белязана от векове на външна власт, липса на демократични устои и традиции, дълбоко вкоренено недоверие. За мнозина държавата остава и до днес нещо външно и чуждо - "онези там горе", които решават вместо нас. Досущ като религия.

А когато държавата е чужда, апатията е естественото следствие. И бедата е, че именно апатията е най-силното оръжие на онези, които завладяват държавата - тя им позволява да действат безпрепятствено с увереността, че каквото и да направят, от другата страна ще срещнат очи, които "тоя филм вече са го гледали".

Възможна ли е промяна?

Превръщането на България в нормална демократична държава звучи утопично за мнозина. И с право. Защото сме виждали опити за промяна и преди. Протестите от 2013 г., енергията на 2020 г., отделни граждански каузи показват, че българите могат да се обединят. Проблемът е, че искрата не прераства в устойчив огън - движенията остават ограничени в определени групи, без да обхванат цялото общество, а често биват и умишлено разкъсани или инфилтрирани именно за да задушат енергията.

От друга страна, надеждата за обединяваща роля често бива прехвърляна върху външни фактори - не са рядкост изказвания в стил "Европа ще ни оправи", "ЕС ще ни наложи правила". Но това отново е един вид търсене на спасител, само че извън националната рамка - членството в ЕС и НАТО не може да компенсира липсата на вътрешна енергия за промяна.

Истинската промяна ще настъпи едва когато хората осъзнаят, че държавата е тяхно отражение и тяхна отговорност, че бъдещето зависи от техните усилия - от това как учим децата си, как гласуваме, как спазваме закона, как участваме в общи инициативи. Не може сам да пъхаш пръчка в спиците на колелото и после да се чудиш защо се сгромолясваш.

Как би изглеждала една пробудена България

Истинската промяна в България не е свързана с чудеса, а с проста нормалност. Това е една модерна и европейска държава, но преди всичко - демократична. В нея институциите са предвидими и справедливи, а хората се чувстват защитени, защото знаят, че законът важи за всички.

Държава, в която икономиката не само дава шанс за развитие, а и се бори да привлече талант. Общество, в което честността, моралът и добродетелите са ценности, а не само налаган предмет в училище. И най-важното - демокрация, която гражданите съизживяват заедно и споделено.

Пробуждането не е мистерия - то включва три прости неща. Първо, образование, което възпитава граждани - силни граждани, които знаят правата си и умеят да ги защитават.

Второ, институции, изградени върху правила и прозрачност, а не върху личности. Това включва меритокрация, професионализъм и предвидимост.

И трето, споделена визия. България се нуждае от няколко ясни национални цели, от стратегия, която надхвърля мандатите. Това може да са добро образование и здравеопазване, модерна икономика, справедливо правосъдие и върховенство на закона - важното е да е ясно, че вървим заедно към обща кауза.

Изборът, който зависи от нас

За пореден път България е на кръстопът: дали да се примирим с цинизма, че държавата винаги ще бъде завладяна и затова е най-добре да остане в ръцете на "професионалните превземачи" в очакване на поредния спасител - или да осъзнаем, че е време за пробуждане, за масово, повсеместно участие, за общо усилие.

Защото никой няма да изгради тази държава вместо нас. И защото свободата не е даром, както цялата ни история като нация ни учи отново и отново.

Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.