В селата Личмани и Магдин без покрив над главите останаха около 20 семейства. Властта обеща да помогне на пострадалите. Представители на протестантската църква предоставиха на пострадалите временни убежища - осем фургона, закупени с дарителски средства.

Повечето от жителите на селата Личмани и Магдин са много религиозни. Те са православни християни. За доброволците, които монтират фургоните и които са протестанти, това обаче не играе никаква роля. "Хората няма къде да живеят, а принадлежността към една или друга църква не е от значение", казват доброволците.

Селата Личмани и Магдин имат общо над стотина жители. Повечето са пришълци от други места. Наричат ги "староверци" - те се отличават по външния си вид и своеобразния бит. Староверците се заселили преди няколко години в двете украински села - далеч от суетата на големия град. Поддържат т.нар. "натурално стопанство": отглеждат животни, зеленчуци и плодове, събират гъби и ягоди.

Личмани и Магдин се намират в зоната на т.нар. доброволно заселване. След аварията в Чернобил жителите им не бяха принудително евакуирани, но не им беше препоръчано и да останат. По пътя към "чистия" Личман има бариера с охранителен пост. Само на няколко километра от тук земята вече е силно радиационно замърсена. Хората от Личман казват, че им е спокойно, защото не ги безпокоят туристи и гъбари.

Преди осем години Иван Иванович пристигнал от Киев, където работел като строител. Със собствен труд ремонтирал старата къща в Личмани и се заселил в нея с жена си. От изгорелия им дом сега е останала само лятната кухня. Смятат да я разширят, за да има място за децата и внуците им, когато им идват на гости. Двамата не губят оптимизма си, жал им е само за козите, загинали в пожара.

Много хора се отзовали на призива да се помогне на пострадалите от пожара. "Цяла Украйна ни помага - и мюсюлмани, и християни", казва Иван Иванович. Засега не достигат строителни материали, инструменти и гориво, затова пък яйца и картофи се намират в изобилие. Доброволците донесли толкова много, че част от тях били дарени на съседна болница.

Животните обаче нямат достатъчно храна. По време на пожара селяните отворили оборите, така че повечето животни успели да се спасят. Но огънят унищожил запасите от храна и изпепелил пасищата. Жителите на двете села спешно се нуждаят от сено, овес и царевица, за да хранят животните си.

От някои домове са останали само кирпичените огнища, а други сгради по чудо са били пощадени от пожара - например селската църква в село Личмани.

Църквата в съседния Магдин обаче изгоряла до основи. А сградата била съвсем нова - построена с общи усилия от местната общност. На мястото ѝ днес се издига самотен дървен кръст.

Причините за горските пожари в Северна Украйна се изясняват от следствието. Не е изключена и възможността за умишлен палеж. Пожарникарите все още се борят с огъня, защото огнищата не са напълно ликвидирани. На някои места пламъци и дим може да се видят само на няколко метра от шосето.

Баба Ганя (вляво) е на 86. От десет години е вдовица, а от над две десетилетия насам се грижи за психично болната си сестра Соня. "Не ме е страх от радиацията. Варя гъбите, докато изчезне всичката отрова", разказва жената. Украинската фотографка Алина Рудя, чиито снимки показваме тук, е била вече много пъти на гости на баба Ганя. И казва за нея, че е най-милият човек, когото познава.

Ганя и сестра ѝ живеят в село Купувате, което се намира в 30-километровата забранена зона около чернобилската АЕЦ. След катастрофата на 26 април 1986 година 350 000 души, обитавали до този момент района, са принудени да се изселят. Повечето къщи в Купувате са празни. В тази съседна къща баба Ганя е складирала ковчезите за себе си и за сестра си.

Гробището в Купувате изглежда като всяко друго селско гробище в Украйна. "Много от хората, погребани тук, са напуснали района след аварията и са прекарали остатъка от живота си извън забранената зона. Едва след смъртта си са се върнали обратно", разказва фотографката Алина Рудя.

Малцината, останали да живеят тук, се грижат за тленните останки на своите близки. Жената на снимката е баба Маруся, която е дошла да посети гроба на майка си. Дъщеря ѝ живее заедно със съпруга си и двете им деца в Киев. Баба Маруся е останала тук. "Това е родното ми място. Тук искам да бъда погребана", казва баба Маруся и добавя: "Но до майка ми, не до мъжа ми".

"Самосели" - така наричат хората, завърнали се нелегално в забранената зона. Една от тях е Галина Ивановна. "Животът ми премина като миг. Вече съм на 82 години, а сякаш не съм живяла. Когато бях млада, си мечтаех да обиколя целия свят. Но не успях да стигна по-далеч от Киев", разказва жената.

Иван Иванович и съпругата му са едни от няколкостотинте души, които през 1980-те години се завръщат в тези отровени земи. Иван Иванович се радва на голяма популярност сред туристите, които посещават района. "Той е чудесен разказвач, а историите му са ту реални, ту - плод на въображението му", казва фотографката Алина Рудя.

Броени дни преди 32-та годишнина от чернобилската катастрофа, фотографката Алина Рудя посещава село Опачичи, където живее само една възрастна жена. Останалите жители на селото, завърнали се след аварията, вече не са сред живите. Празните им къщи, снимките, писмата, мебелите са неми свидетели на миналото.

Маруся наблюдава спящия си съпруг Иван, който страда от деменция, а наскоро е получил и инсулт. "Понякога става нощем и тръгва да си търси трактора. 42 години беше тракторист", разказва жената и споделя, че вече не ѝ се живее. "Не искам да бъда в тежест на децата и внуците."

Преди да се разболее, Иван е сковал два ковчега - за да е подготвен за смъртта. Складирал ги е в плевнята, до стария велосипед. "Долният е за мен, а горният е за мъжа ми", обяснява Маруся.

В забранената зона са останали съвсем малко "самосели". Фотографката Алина Рудя, която е родена близо до Чернобил, ги посещава често, а снимките от дългосрочния ѝ фотопроект един ден ще бъдат публикувани в книга, посветена на "самоселите". "Всеки път, когато идвам тук, ме обзема все по-голяма тъга. Защото винаги научавам, че е умрял някой, когото познавам", разказва фотографката.