България получи резултат от тези избори, който като цяло беше очакван. Изненадите бяха три: първо, много ниската активност и отлив на гласове от основните партии; второ, по-лош спрямо прогнозите резултат на ПП-ДБ, който прати коалицията на трето място; трето, появата на нова парламентарно представена партия „Величие“.

В тази нова ситуация парламентарната логика изисква първите две партии ГЕРБ и ДПС (заедно почти имат мнозинство) да съставят правителство с някой удобен партньор, какъвто е ИТН. Дали това ще е коалиционно или „експертно“ правителство предстои да видим, но и в двата случая е важен не толкова съставът му, а парламентарното мнозинство зад него. Това мнозинство като цяло е ясно и гръбнакът му ще се състои от ГЕРБ-ДПС-ИТН.

В изборите имаше и други мини-драми, като продължаващото свличане на БСП (довело най-накрая до по-сериозен опит за смяна на Корнелия Нинова), както и отливът на гласове от „Възраждане“ към „Величие“, което вероятно лиши Костадинов от постигането на по-впечатляващ резултат.

Нужда от решителни действия и промени в демократичната общност

Общественият интерес с право се насочи обаче най-вече към ставащото в ПП-ДБ, защото резултатът е тежка загуба за коалицията и отлив на 300 000 гласа от нея в рамките на година. Христо Иванов пое отговорност като подаде оставка, което стана силен и знаков ход от човека, който имаше най-сериозен принос за представителството и консолидацията на гласовете на „демократичната общност“, „градските либерали“, градската десница и т.н. Зад тези клишета стоят (със или без ирония) гражданите, искащи модерна, европейска България, в която няма корупция по върховете на държавата.

Генерал Атанасов – съратникът на Христо Иванов в Демократична България – също има огромен принос за консолидацията на вота в център-дясното и либералния център. Под натиска на събитията и той започна процес, който също може да завърши със смяна на ръководството в ДСБ. ПП от своя страна засега само вътрешно анализират ситуацията, без да са дали индикации за смяна на лидери. Но и те дължат систематични и промислени отговори на своите избиратели по въпросите на отговорността и пътя напред.

Загубата наистина изисква решителни действия и промени, но не е необходимо те да са светкавични и импулсивни. Каквото и да решат партиите в коалицията ПП-ДБ, добре би било да отчетат следното:

• Запазването на коалицията е изключително важно и за тях, и за страната. На изборите през 2017 г. демократичната десница се раздроби и остана без представители в парламента. На този фон появата първо на ДБ, а после и на ПП беше огромен успех, който не може да се омаловажи от представянето им на последните избори. Например, през 2022 г. ПП и ДБ взеха съответно 20% и 7,45% от вота и към 680 000 гласа. През април 2023 г., вече явявайки се заедно, взеха 24,56% и 621 000 гласа. При едно разпадане на коалицията сега, негативните тенденции най-вероятно ще се задълбочат и ще засегнат подкрепата и на двете формации. 14,3 % е двоен спад (и като проценти, и като гласове) в представителството, но все пак те още имат много сериозно парламентарно присъствие, върху което може да се гради;
• Идеята за надграждане на коалицията (препоръчано и от Христо Иванов) трябва да е водеща включително при евентуални кадрови промени. Един вариант е създаването на новоизбран управленски коалиционен съвет. Коалиционното ръководство може да има самостоятелно дефинирана сфера на решения, касаещи коалиционната политика.

Докато организационните решения са важни, както и формите на поемане на отговорност за лошия изборен резултат, по-важен е съдържателният дебат за това, какво ПП-ДБ ще предложи на избирателя в бъдеще. Този дебат беше вече започнат от Христо Иванов и Радан Кънев. И двамата отдавна са доказали, че в ПП-ДБ има интелектуално лидерство. Ако се добавят и други най-очевидни фигури, като академик Денков и водещите политици на ПП, е ясно, че по естествен начин може да се оформи сериозен мозъчен тръст за изработване на политики.

Необходимо е обаче да се чуе и посланието на хората от изборите – а те не се интересуват толкова от коефициенти на интелигентност и научни публикации. Поне три парадокса на вота имат нужда от задълбочено обмисляне:

Наказание за добро управление

През последните три години всички основни управленски индикатори в България са се подобрили и то значително: растеж на икономиката, наваксване спрямо останалите в ЕС по БВП на глава от населението, спад на неравенството, спад на бедността, растеж на доходите и т.н. Може да се твърди, че има каузална връзка между тези подобрения и новата фискална политика на Асен Василев, която напрегна бюджетите, за да повиши драстично пенсии и социални плащания, както и заплати в публичния сектор. Това се случи без да се промени дълга на страната като процент от БВП, а и инфлацията е на път да влезе в рамките на Маастрихтските критерии за еврозоната до края на годината. Това прави възможно и приемането на еврото през 2025 г. Въпросът е, защо тази обективна реалност, подобряваща положението на огромни групи хора, доведе до наказателен вот за архитектите на новата политика?

Позитивните ефекти от членството в ЕС не водят до нарастване на подкрепата за проевропейските партии

Обективно погледнато България е голям печеливш от членството в ЕС. На фона на държави като Сърбия, които не са членове на съюза, България вече има съществено предимство като икономическо развитие и обем на икономиката. Както стана дума, макар и по-бавно от други (особено Румъния), България съкращава разликата в БВП, доходи и стандарт на живот с останалите европейски държави. Въпросът е защо тези подобрения не се отразяват в нарастваща подкрепа за най-проевропейските партии?

Толериране на корупцията

Малцина в страната са убедени, че Борисов и Пеевски са „изпрани“ и не носят корупционен багаж. Но въпреки това явно големи групи са се уморили да се възмущават от това състояние на нещата и са склонни – макар и с голямо отвращение и неохота – да дадат нов шанс и на двамата във властта. Мнозина просто не отидоха до урните, защото тази управленска алтернатива не вдъхва ентусиазъм. Но и възмущението от нея вече не е достатъчно, че да даде много гласове на други партии. Рационална ли е тази позиция? Най-вероятно не е, но все пак тя е реална и партийните стратегии трябва да я отчитат.

Трите парадокса, за които стана дума, демонстрират, че в политиката не е достатъчно да имаш добър аргумент. Понякога дори добрият аргумент започва да работи срещу теб самия. Примерът с националпопулизма и ЕС е показателен. Всъщност възходът на Орбан, Фицо и други популисти в Европа не може да бъде обяснен с влошаване на икономическите показатели, бедността или неравенството в техните страни. За 2023 г., например, Словакия беше най-равната страна не в ЕС, а в света! Точно този възход обаче налива вода в мелницата на националпопулизма: ние сме велики, можем и сами, не ни трябва ЕС, ще вървим по пътя на Великобритания!

Националното величие застигна и България на тези избори. Не само се сдобихме с парламентарно представен исторически парк, ПП „Величие“ и воини на светлината, но се наслушахме и на знайни и незнайни кандидати, които тръбяха, че „България може сама“. На това желание за признание на собственото величие не може да се противопоставят само разумни аргументи, макар че то но не е и въпрос от компетентността на психиатрите. Ако беше въпрос на рационален дебат, би било достатъчно да се види, че във Велика Британия днес 62% от хората смятат, че Брекзит е бил грешка (а 38%, че не е бил, става ясно от публикация на www.wethink.report. Но и желанието за величие не е съвсем психическо отклонение, а е нещо сравнително нормално и дори симпатично в умерени дози. Затова проевропейските партии не трябва да остават ограничени само в полето на рационалната аргументация на ползи и вреди от еврочленството, а да навлязат и в психологическите дълбини на желанието за признание и величие.

Романтизация на лошите момчета 

Един психологически анализ би помогнал и в третирането на другите изброени парадокси. Песента на Синатра „Направих го по моя начин“ (My way) с право може да стане химн на всеки мафиот и корумпиран държавник по света. Романтизацията на лошите момчета със сигурност не е измислена от българите, но тя добре обяснява българската фасцинация (поувяхнала, но все още удържаща двайсетина процента) по „Бате Бойко“.

Как всичко това се разгръща в една променена геополитическа среда, в която до България се води война, а отвъд океана Тръмп може да спечели втори мандат (от затвора или не), подлежи на много обстойни анализи. Но тези анализи все пак би трябвало да подпомагат запазването и увеличаването на представителството на привържениците на либералната демокрация. Защото всъщност нейното бъдеще в България трябва да бъде гарантирано не само през ЕС и НАТО, а и през убежденията, мисленето и психологията на самите българи.     

***

Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.