Проф. д-р Веселин Методиев е историк, заместник министър-председател и министър на образованието и науката в правителството на Иван Костов (1997-1999), народен представител в няколко български парламента. Той е председател на настоятелството на Нов български университет, където преподава философия на историята, история на модерната българска държава, европейска история.

С проф. Методиев обаче не говорим за политика. Защото политическото говорене изхабява думите и трупа пластове тъга. Срещаме се в залата на НБУ, в която той откри Националната научна конференция "Новата българистика и новата литература" и завърши встъплението си с думите:

През тези трийсет години, Вие не престанахте да разказвате истории. И тези истории са нишките, които създават нашето общо цяло.

Позовавам се на тези негови думи, за да го попитам:

Кои са историите през тези трийсет години, които пропуснахме да разкажем и не съумяхме да осмислим?

проф. Веселин Методиев: В тези трийсет и няколко години и аз като всички съм се променял. Надявам се за добро. Една от промените, които осъзнах, е, че историкът не трябва да си позволява да обобщава, да генерализира. Първо, това е много рисковано. Ще сбърка. И второ, обобщенията раждат пропаганда и идеология, а не раждат знания за миналото. Ако приемем това като някакъв принцип, ще отговоря конкретно: Най-много ме боли, че през тези 35 години разказът за българската интелигенция, за градската култура, за хората с принос в обществото е доста малък. Останаха стереотипи от миналото, които пречат на осъзнаването на тяхната значимост.

Чувам все още някои - като говорят за разни конюнктурни неща, да казват: "буржоазния парламентаризъм", "буржоазната демокрация", сякаш има демокрация, която не е буржоазна, или парламентаризъм, който не е буржоазен. Буржоа идва от Бург - град, градски човек. Гражданин в смисъл на принадлежност към тази нова култура, която изгради модерния свят на хората в Европа и в Америка. Този разказ от 1989 година насетне ми се струва сравнително беден.

"Времето на авторитетите се възстановява"

Говорите за българската интелигенция… ще цитирам д-р Кръстю Кръстев, който пише за антисоциалността на българската интелигенция, за това, че тя не осъзнава своя дълг към обществото.

Да, познавам подобни критики. Те се изсипват във времето след Втората световна война. Когато се запознах с цялото наследство на списание "Златорог" (1920 – 1943 г.), написах "Книга за модерните българи”. Там я има цялата тази критика към българската интелигенция. Това обаче според мен винаги е претенция. Това е по-скоро искане. И понеже искането е поставено много високо - не се вижда успехът на постигнатото. А успех има.

Във възхода на полуинтелигенцията ли, ако позволите да се позова на Петър Мутафчиев?

Познавам и критичността на Вера Мутафчиева - тя я носеше със себе си докрай. Но и тя, и други хора, с които общувам, признават, че има големи успехи и това нещо по някакъв особено скромен начин не се казва - "за да не урочасаме нещата". Мисля, че тези неща трябва да се казват по-категорично, публично. Защото има и такава криза - на публичността. И за да бъде тя преодоляна, тези успехи трябва да се казват. Ще дам пример:

Когато човек прочете Захари Карабашлиев, Георги Господинов, Теодора Димова, това го прави щастлив. Защо да го крие? Това са големи постижения. Те изграждат морално етични рамки, в които всеки може да направи преценка на себе си.

И още нещо да кажа: има хора с огромни претенции, общественици, политици. Някои от тях са груби, някои са простовати, но съм чувал и виждал как се респектират, когато чуят какво говорят хората на духа. Как се смълчават. Доколко ги разбират, не е важно. Важно е, че се възстановява времето на авторитетите. Защото имаше един период в последните години, когато авторитетите бяха смазвани, бяха удряни много тежко. По ред причини. Мисля, че сега има някакъв ренесанс на авторитетите.

Къде го виждате? В този балон, в който си общуваме? Не мислите ли, че по-мощният глас, който чува населението на страната, е Гласът на телевизора, а не гласът на хората на духа?

Нека свържем това за балона, с това за какво количество хора става дума - в началото на 20 век балончето е миниатюрно, а в началото на 21 е огромен балон, защото става дума за много хора. А и не може да имаме такова очакване от шест милиона и половина българи. Не можем. Но хората, които се влияят, са стотици хиляди. Ние идваме от време, в което това се беше свило до незабележимост, сега е съвсем друго. Аз всяка година наблюдавам студентите в първи и втори курс. Имам лекции с тях. Разликата между днешните и тези, които са били студенти през 2003-та, е много голяма. В полза на днешните.

Вие сте първият, който говори за такава положителна разлика.

Не знам как е другаде или защо другите не го казват, но тук в НБУ това е мнение на много колеги. Не е само мое лично мнение.

"Русия спечели хибридната война. Трябва да го осъзнаем."

Как ще обясните тогава, че не малка част от това по-грамотно, по-знаещо поколение приема охотно идеите на крайната десница?

Да, това е много важен въпрос. От една страна, тези хора, които искат да четат - върнаха се да четат книги, което е също много хубава новина - се срещат с неща, които не знаят. Те започват вкъщи да спорят с родителите си за неща, които и родителите им не знаят. И в тези разговори лесно се появява радикализация. Защото няма устойчивост. Когато в обществото има такива поколенчески разминавания, лесно може да отидеш в крайностите.

От друга страна, радикализация се получава и защото някои завиждат на успяващите. Злобата и завистта сто процента пораждат радикализация. От трета страна, имаше едно прекалено голямо доверие в началото на прехода, израз на което се съдържа в заглавието на Фукуяма "Краят на историята". В началото на 90-те години ние мислехме, че всичко е готово, всичко е приключило. Че успехът е завинаги…А няма такова нещо. Няма успех завинаги. Успехът е нещо променливо. И затова трябва усилие. И защитата на това, че "успехът е завинаги" породи основателни критики. Това е друг фактор на радикализация.

И ако ме попитате дали има друго на терена, където се появява тази радикализация, ще ви отговоря: Има. И това друго във висока степен са морални и етични хора. До каква степен те могат да се консолидират и да отстояват позиции е вече друг въпрос. Моето впечатление е, че хората, които са етични и морални, много лесно се прибират в себе си и са склонни да бъдат отстъпчиви там, където не трябва да се отстъпва - в публичния свят.

В публичния свят, в целия европейски свят, виждаме опасно настъпление на крайната десница. Сякаш в Европа забравяме историята. Ето една Марин Льо Пен във Франция, която от тази седмица е без правителство…

Историята не я забравяме. Ние не я знаем. Казвате Франция…Във Франция съществува една убеденост, че те представляват пъпа на света. Това не е знаене на миналото. Това е превъзнасяне по миналото. Не че френската интелигенция и френската култура не са с огромен принос за световната култура. Огромен е този принос! Но това не е основание да се самозаблудиш. И да решиш, примерно, че в Германия са с по-малък принос. Това е нелепо. Такова мислене може да роди световни войни.

В Германия също наблюдаваме изстъпления на крайната десница. В Унгария нейните послания звучат от най-високо място.

Безумие ще има винаги. Успехът на подобни неща е резултат на една много тежка загуба, която претърпя нашият свят в хибридната война с Русия. Русия я спечели. И ние трябва да го казваме по-често, за да се осъзнаем. Ние имаме самочувствието, че Русия е слаба. В някаква степен тя наистина е много слаба. Обаче хвърлиха огромни усилия и невероятни инвестиции, за да спечелят хибридните сблъсъци. На тази лъжа в социалните мрежи ние гледахме високомерно.

Като казвам "ние", имам предвид цяла Европа. Но ми се струва, че отрезвяването в Източна Европа е по-силно. Защото тук познаваме света на съветския комунизъм. Западна Европа не го познава така добре. Струва ми се, че ако някой сега ще спаси ситуацията, то - парадоксално - това сме ние от Източна Европа. А в това отношение ние - българите - имаме голямо задължение. Надявам се да го изпълним.

Идеята за масовост на русофилството не е вярна

Ние? Които сме много промокаеми, много по-податливи на руско влияние?

Мисля, че това не е вярно. Това е по-скоро комплекс за малоценност. Подигравките с русофилството, с които аз съм си служил и които съм слушал около себе си през 80-те години, бяха масово явление. В Историческия факултет, където съм учил, проф. Николай Генчев ни възпитаваше на пълно презрение към онази действителност. А през този факултет са минали всички учители по история тогава.

Връщаме се отново към към "балона”… защото аз познавам дюкянчета в различни населени места, където висят снимки не само на Путин, но и на Сталин.

Една част от хората бяха попаднали в пропагандата и повярваха в нея. Но идеята за масовост на русофилството не е вярна. Да не забравяме, че някои хора си слагат такива снимки просто защото не харесват онези, които постоянно гледат в телевизора. Те търсят нещо друго. Въпросът е какви снимки искаш да слагаш. Въпросът е в какво вярваш.

Ако съдим в какво вярват избирателите, според резултатите от изборите, ще излезе, че мнозинството вярва на онзи глас, който казва "Вие сте прости и аз съм прост, затова се разбираме."

Да, 500 хиляди вероятно вярват. Само че тук не живеят 500 000. Това е мнозинството на тези, които гласуват. И ако искаме да се обърнем към някаква по-широка реалност, ще видим, че има голяма група хора, които живеят много добре. Смаян съм от едно неотдавнашно съобщение на икономисти, че в България всеки месец има милион и двеста хиляди, които спестяват. Спестяват! Значи парите им стигат. От тези милион и двеста хиляди сигурно половината не гласуват. А може и да са повече. Те са хора със самочувствие: те слушат хубава музика, живеят добре, летуват прекрасно и за тях светът е чудесен, а това, че някакви келеши се явяват на избори… им нарушава всекидневието.

Това високомерие е опасно. Аз се стремя в публичните си изяви да го атакувам. И се надявам, че хора като Вас, които задават тези въпроси, ще могат да намират по-точни отговори. Появят ли се тези разговори, ще започнат да се появяват и промени. Промените впрочем са факт. В един момент това ще повлияе и на високомерните хора.

Казвате, че те ще си дадат сметка за връзката между ценностния избор и политическия избор?

Преди изборите в САЩ имаше проучване във всички страни в Европа:  За кого бихте гласували - за Тръмп или за Харис. За Тръмп искат да гласуват в България, в Унгария, в Словакия. Над 80 на сто искат да гласуват за Харис в Дания, Финландия, Скандинавия. Къде живеят най-добре в Европа? В Дания, в Скандинавските страни….

Има ли днес памет за историята?

Има - то не е възможно да няма. Въпросът е дали тази памет е свързана с агресия. Аз обичам българите не защото мразя сърбите. Защото в момента версията на цяла една нещастна република е:  "Аз съм македонец, защото мразя българите". На цялата нейна политическа клика. Те не могат да получат идентичност през омраза към българите. Никога няма да я получат. Те ще се разпаднат, горките. И никой не им го казва в прав текст. Хора, внимавайте, идентичността не може да се изгради с омраза.

В няколко разговора Вие твърдите, че днес обществото върви напред, а държавата изостава. Ще се настигнат ли скоро?

Не знам. Въпросът е до каква степен политическите партии ще направят необходимите промени в себе си, за да станат по-добри образци на демокрацията. Те в момента са много зле. Без изключения! Там предстои работа. А дали тази работа ще се свърши за три години или за шест месеца нямам представа. Защото това са хора, поставени в ситуация на напрежение, което идва от факта, че те трябва да се преборят за доверието на избирателя. И трудно се намират такива хора, които да се жертват, за да преместят собствената си политическа сила на по-добро място. Нямам представа кога ще се случи това, но знам, че ще се случи. Не знам дали ще съм жив.