Има автори, чието присъствие е толкова фино и тихо, че почти не забелязвате как с думите си започват да разглобяват реалността ви на съставни части. Саяка Мурата е точно такава. Тя пристига в София за едно от най-вълнуващите събития на фестивала "Литературни срещи" на фондация "Прочети София", носейки със себе си усещането за свят, който е едновременно стряскащо чужд и болезнено познат.

В следващите редове оставяме нейните мисли в техния пълен и автентичен вид, за да не нарушим деликатната им цялост.

"Усещам го като някакъв далечен сън"

Срещаме се с Мурата часове преди да излезе пред българската публика за дискусия с Дарин Тенев. Разговорът няма да е за минали вдъхновения и бъдещи проекти. Както Мурата сама казва, тя е "една обикновена необичайност". Може би твърде скромно тя не се хвали с искреността на своята странност и как тя се припознава от толкова много хора по света - книгите ѝ са преведени на над 30 езика.

Само в България разговорът с нея е предизвикал интереса на повече от 1500 човека. Очаква ли писателката такова внимание?

"Честно казано, усещам го като някакъв далечен сън. Навремето от един човек, който изключително много уважавам, научих, че музиката се състои от отделни ноти и когато те се съберат, се получава музика. По този начин смятам, че моите романи сами по себе си не са завършени, а пък когато има хора, които ги четат, те се явяват като комбинация от ноти и цялото това нещо образува една музика. По този начин романите се завършват. Когато знам, че в места, които са много далеч от Япония, има хора, които завършват тази мелодия, се чувствам изключително щастлива."

Саяка, Боряна, Кейко и близостта въпреки различията

Нотите на нейния роман "Жената конбини" диктуват ритъма на сценичната адаптация в Народния театър, която излезе на сцена в края на януари. Това е единствената драматизация на този текст в света. Историята на Кейко Фурукура, която започва работа в денонощен магазин конбини, за да се впише в обществото, е изиграна от Боряна Ангелова, с която се чуваме, след като е влязла в ролята пред самата Саяка Мурата. "Беше много особено да го играем пред нея. Аз доста се вълнувах, защото по някакъв начин е инициирано цялото нещо от мен", споделя Ангелова.

Проектът започва, когато актрисата припознава себе си между страниците на "Жената конбини". Какво е нормално? Какво е човешко? Какво правим, заради очакванията на обществото и какво правим заради самите нас? Тези въпроси обединяват Кейко и Боряна, която разказва за персонажа: "Усещам я близка, въпреки че нямаме нищо общо."

Под режисурата на Марий Росен сюжетът на Мурата се сдобива с нови сценични изразни форми. Той се вдъхновява от различни видове японски танци, които очертават разликите в движенията на героите и използва гротеска, за да акцентира колко странни могат да изглеждат "обикновените" хора. Тази работа с тялото помага на Саяка да превъзмогне езиковата бариера с представлението въпреки субтитрите, които Боряна описва като "пълен потрес".  Тя смята, че въпреки културните различия "в сърцевината си имаме същите проблеми."

Подобно разбиране има и самата Саяка Мурата:

"Вчерашната обстановка изключително много ми хареса. Когато някое мое произведение бъде поставено на сцена или бъде направено на филм, това, което много искам да видя, е авторството на другия човек отсреща и по какъв начин то бива възприето. Нещо ново. В сърцата на хората има кутии, те са свързани и някъде дълбоко долу има нещо като голяма пещера, където всички са свързани и живее истината. Та и аз вчера почувствах, че това, което видях дълбоко вътре в тази пещера, абсолютно резонираше с моя вътрешен свят и това изключително много ме трогна. Просто вчерашната постановка беше толкова хубава, че аз всъщност забравих, че съм автор на този сюжет и можех да се насладя на него като че ли е чуждо авторството."

Какво значи да си нормален?

В разговора с писателката бързо се забравя тривиалността и искаш да попиеш колкото може повече от нейната философия за "нормалността" - онази хлъзгава категория, в която всички се опитваме да се вместим, често с цената на собствената си автентичност. Питаме я какво значи да си нормален:

"В един мой кратък разказ героят казваше, че обикновеността е единственото нещо, което обществото допуска. Аз много време си мислех, че обикновен означава това, което се стремях да бъда като дете, да се вписвам, както се очаква, и по никакъв начин да не изглеждам различна. Но в последно време смятам, че започна да ми се струва не толкова странно това, което предизвиква чувство за странност у хората."

А какво намира самата тя за странно?

"Честно казано, аз много наблюдавам самата себе си. Усещам такова чувство за странност към своята различност, към своята необичайност."

Големият страх - да притръпнеш към злото

Мурата носи тази необичайност с гордост. В публичните си изяви открито споделя за своите над 30 въображаеми приятели. В своите книги засяга обществени табута като канибализъм, зоофилия и кръвосмешение, но ги поднася по-скоро като лабораторен експеримент върху границите на морала. Разказва, че за нея адаптирането към света е форма на изкуство. В един от романите ѝ героинята разделя живота си на "Свят 1, Свят 2 и Свят 3", променяйки гласа и маниерите си според обстановката. Това е тактика, която самата Мурата прилага в ежедневието. Тази принуда да се вписваме обаче носи риск, който Саяка идентифицира не просто като личностен, а като общочовешки проблем. Питаме я коя е най-голямата грешка в днешното общество.

"Това, което най-много ме плаши в обществото, може би е да се получи едно притръпване. Какво имам предвид под притръпване? Когато се случва нещо лошо, нещо страшно, хората да свикват с него и да започнат да спрат да го забелязват и в този смисъл да притръпнат. Това е може би нещото, което най-много ме плаши."

Инстинктивно разговорът се насочва и към темата за войната.

"Мой близък човек страшно много проверява за състоянието на Япония по време на Втората световна война и за това как хората тогава са се чувствали, с какви нагласи са били. Изключително плашещо ми изглежда, че ще има неща, които може би те не са видели и без да видят, свиквайки с дадена ситуация, те са започнали да изпадат в някакви подобни психически нагласи. Не знаем кога това може да започне да се случва и на нас. Може би вече е започнало да се случва, което ме плаши. Ако не забелязваме нещо, без да искаме, всъщност подпомагаме да се случи нещо наистина страшно."

"Аз съм материал, на базата на който пиша"

Творчеството на Мурата често се възприема като дистопично. Тя самата обаче споделя, че не е сигурна дали това, което представя, е дистопия или утопия. Мурата описва промени в обществото, но не ги категоризира като добри или лоши. Те често ни се виждат плашещи именно защото ги гледаме през призмата на съвременните ценности. В един променящ се свят обаче именно произведенията като тези на Мурата ни карат да се замислим над това кое е "правилно" и кое - "грешно". През различния и понякога странен образ авторката се опитва да осмисли "безпощадността" на това какво е да си човек. За да стигне дотам, Мурата не се страхува да използва дори себе си като изходен материал, разглобявайки собствената си личност на съставни части, за да изгради своите героини. 

"И аз самата съм в някакъв смисъл материал, на базата на който пиша. Понякога, когато пиша, рисувам портрет на себе си, скицирам, но като цяло разграничавам себе си като човек и себе си като писателя на съответния роман. Когато пиша, сякаш правя дисекция, разрязвам, разглобявам себе си като човек и използвам само тези части, които бих могла да използвам в романа си."

Ако я срещнете...

Мурата е известна със своите ритуали на творене. Първо правило - тя винаги пише навън. В кафенета, най-често няколко за един ден, в паркове или библиотеки. Второ правило - всеки запис започва с рисунка. Всички нейни герои първо са били скици в дневник.

"Рисувам лицата им и постоянно ги сменям. На базата на движението на историята непрекъснато ги рисувам отново и отново и избирам тези, които най-добре биха могли да паснат вътре в нея."

Саяка Мурата споделя, че ще остане в София още няколко дни след събитието, просто за да пише. В София, далеч от натоварената Япония, тя ще търси нови ноти за следващата си мелодия. И може би, докато се разхождате в парка или в някое кафене, ще видите една жена на някоя пейка, която внимателно скицира лица в бележника си. Преди да я помислите за смахната, се замислете дали нейната "странност" не е най-чистата форма на честност, а общоприетата ни нормалност - най-успешната ни илюзия.