Привържениците на свободната демокрация и европейската интеграция на България ще имат уникален шанс на парламентарните избори през октомври. Ако те успеят да се мобилизират, ще могат да постигнат, ако не директна победа, то достатъчно впечатляващ резултат, че да могат да са определящ фактор в следващия парламент. Причините за това са основно две: първо, кризата при опонентите им и второ, високата цена, която ще платят, ако не се мобилизират. Тази цена би трябвало да е сериозен мотиватор: без особено преувеличение, тя ще се изразява в загубата на ясната европейска перспектива на България, както и ерозията на свободата и демокрацията в страната.

Слабостта на опонентите

Приключи още едно безплодно Народно събрание, в което ГЕРБ и ДПС на практика имаха мнозинство, но не се решиха да управляват. Конкретната причина този път беше разривът в ДПС между Доган и Пеевски, който доведе до провала на първия мандат с “правителството на малцинството” на ГЕРБ. Дали причината за този разрив са порции от няколко стотици милиона или е разбирането, че самата идея за управление между ГЕРБ и ДПС (с помощ от отцепени величия) е неработеща, не е много ясно. А и тези причини не са взаимно-изключващи се.

Случващото се е проблем за тандема Борисов-Пеевски така или иначе. Отново се потвърдиха всички съмнения, че правоприлагащите и правоохранителните органи в България действат по политическа команда от този тандем или поне от Пеевски. Както се случи при отстраняването на Иван Гешев, избора на Борислав Сарафов, влизането на прокуратурата в КТБ и т.н. Отдавна, например, се знаеше, че има големи проблеми със заемите, давани от ББР за близки до Доган и ГЕРБ бизнесмени. Знаеше се, че голяма част от тези кредити са необслужвани от дълго време: всъщност държавата плащаше тези проекти. Трябваше Пеевски да се скара с Доган, обаче, за да “погнат” институциите Вълка и Стоян Мавродиев. Особено вторият е от кръга хора на Владислав Горанов и – колкото и да не може да бъде, казано иронично – на Бойко Борисов. 

Разигралото се съчетание за обръчи и бухалки показа нагледно и защо идеята ГЕРБ и ДПС да управляват заедно е нефелна поначало – всяко едно тяхно управление ще е заложник на корупционно натоварени конфликти, които могат да избухнат всеки момент. А за да се потушат, главен прокурор и съдии ще трябва пак да са подходящи хора, което обяснява и бързането с избора на нови магистрати от настоящия ВСС. Но дори с магистратска протекция, управление ГЕРБ-ДПС би било силно уязвимо както от протести в страната, така и от критика от ЕС и САЩ.

Втората причина за слабостта на тандема Борисов-Пеевски е чисто техническа. Никога досега не се е случвало два месеца преди изборите да не се знае как и дали ДПС ще участва на тях. А сега сме точно в такава ситуация. Ако се стигне до съдебно оспорване на етикета "ДПС”, разсъдливият човек би заложил на Делян Пеевски да го спечели. Така “новото начало” ще стане излишно, но пък и българските турци ще загубят представителството си, което ще създаде огромни проблеми. ДПС – под някаква форма – ще участва на тези избори, но то ще е вътрешно разделено и затова слабо. А ако Борисов-Пеевски загубят и вътрешния министър Калин Стоянов, цената на изборните манипулации и купения вот ще се покачи. При всички случаи за формацията на Пеевски ще е по-трудно да "услужва” с гласове и ресурси на удобни малки формации, които да мътят водата и да са патерици на ГЕРБ-ДПС в следващия парламент.

ГЕРБ и Борисов разбират всички тези трудности и се опитват да се държат на дистанция от Пеевски. Но само на думи – във всички действия, като например уволнението на регионалните управители, близки до Доган, или защитата на Калин Стоянов – Борисов действа отново в синхрон с алтер-егото си.  

"Възраждане" са също в особена позиция в новата ситуация. Те събират антисистемен вот, защото има отчуждение от политиката и натрупани недоволства и фрустрации. Но огромното мнозинство от българите е съвсем наясно, че "Възраждане" като алтернатива са много по-зле, отколкото настоящата система с всичките ѝ кусури. Нещо повече, в момента в който се разбере, че системата е наистина застрашена, това ще доведе до сериозна мобилизация срещу "Възраждане". Единственото, което може да предотврати такава имунна реакция, е “легитимация” на "Възраждане" от страна на някоя от “системните” партии. ГЕРБ са тръгнали по този път с решението си да допуснат безобразния закон за забраната на пропагандата (всъщност споменаването) на нетрадиционна сексуалност в училище. По този начин обаче и ГЕРБ рискуват много – на практика статусът им на “системна партия” ерозира.

БСП пък (метафорично казано) са изпаднали в период на вътрешнопартиен фистинг и трибадизъм, което засега ги прави самозадоволяващи се и ги изключва от голямата политика. Без видима щета за никого.

За останалите играчи е валиден пасажът по-горе, отнасящ се до способността на Борисов и Пеевски да пренасочват ресурси към други партии. При ИТН има допълнителна особеност, че са говорители и на президента.

Цената на липсата на мобилизация

Слабостта на опонентите не означава изборна победа обаче. Необходимата стъпка е мобилизация и гласуване. В ситуация, в която ентусиазмът да се гласува за други партии ще е много ограничен, собствената мобилизация може да направи чудеса.

Но привържениците на свободната демокрация и евроинтеграцията, които същевременно не смятат, че партии с корупционен багаж са добро решение, в момента са демобилизирани и разделени. Част от причината със сигурност е политиката на ПП-ДБ, която не може да отговори на всички очаквания. Най-малкото, защото те са противоречиви – едната половина от привържениците виждат ГЕРБ, а и части от ДПС като потенциални партньори, а другата – като най-големите опоненти. И двете половини са прави, но това не пречи всяка от тях да иска ръководството на ПП-ДБ да споделя само нейното мнение.

Вътрешнопартийните противоречия са нещо хубаво и както опитът на БСП показва, могат да доведат до възбуждане на сексуалното въображение и желание за експериментализъм. Но все пак такова самоугаждане е неприлично в ситуация, в която свободната демокрация в България и европейското ѝ бъдеще са под въпрос. А че вече са под въпрос е все по-видно – търсенето от страна на ГЕРБ на път към "Възраждане" и “патриотични” формации е ясен симптом на тежкото заболяване. То може да доведе не само до закони за “чуждестранни агенти” и всякакви други фантазми на родните копейки (“родни” е употребено иронично.) Надеждата, че с националпопулистко правителство с пропутински елементи България ще влезе в еврозоната напомня за стиха на поета Ейбрахам Каули: “Надеждата е най-безнадеждното нещо от всичко.”

Срещу надеждата

Привържениците на свободната демокрация у нас имат самочувствие на разумни избиратели, които преценяват трезво ситуацията и действат, водени от високи ценности. Удивителното е, че от тази гледна точка имат уникален шанс за изненадващо добро представяне на идващите избори – с умерена мобилизация биха могли хем да постигнат сериозен резултат, хем да предотвратят ерозията и подхлъзването на България в евразийска посока.

Нещо повече: Ако са наистина рационални, тези привърженици няма да искат кампанията на ПП-ДБ да бъде фокусирана върху това, дали те ще успеят да се мобилизират или не. А ще искат от представителите си да се опитват да разширяват влиянието в нови групи – особено извън столицата. Проблеми за решаване в това отношение има много, като например сериозното неравенство между столицата и останалата част от страната като доходи и икономическо развитие. В крайна сметка, свободната демокрация се защитава най-добре не с влизане в словестни сблъсъци с корумпета и копейки, а чрез управленски модели, които модернизират България и вдигат благосъстоянието на всички.

Ейбрахам Каули озаглавява своето стихотворение “Срещу надеждата”. Разумните хора затова са разумни, защото действат, а не просто се надяват.

***

Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.