По български лични документи тя е Невин Салиева Хюсеинова, в Турция е с фамилията Чалъшкан, която означава "работлив, прецизен човек". Попада на тържество за 24 май в българското училище при Екзархията в Истанбул през 2014 г., когато откриването на школото все още предстои. Там се запознава с тогавашния генерален консул на България Ангел Ангелов, вече покойник. От него получава покана за работа в училището като преподавател по български език и литература, а тя имала вече 15-годишен опит от България като учител. В Техникума по строителство и архитектура в Търговище е преподавала и английски език. Бакалавърската си степен получава в Русенския университет, а после магистратура в Софийския.

Засилващ се интерес сред изселниците

През септември 2016 г. Невин започва работа в българското образователно средище при Екзархията. За нея е от особена важност методиката на преподаване на българския език. Първоначално в българското училище в мегаполиса идвали деца на изселници с добро владеене на българския. Но после класните стаи се изпълнили с желаещи да научат езика, с който родителите им някога са пристигнали и все още го говорят без проблеми.

„Всички ние вече сме граждани на света и трябва да владеем различни езици, защо не и български. В турския има една поговорка: „Един език – един човек, два езика – двама души“. Деца, израснали в Турция и минали през обучение в училището на Екзархията, често избират университети в България“, така тя обяснява засилващия се интерес на изселниците ни. Приятелка на дъщерята на Невин, на която родителите не са изселници, е записала медицина в София, а и тя не е единствена. Много младежи още в гимназиите избират университетското образование в България.

Курсове по български в изселническия квартал Авджълар

Желание и интерес към изучаването на български език в района, известен още като "българския квартал", има отдавна и то както от деца, така и от възрастни. Но пандемията блокира шанса за откриване на курсове. А към края ѝ през 2021 година Дружеството за култура и сътрудничество на балканските турци в квартала се активизира и по настояване на членуващите в него, предимно изселници от България, се набират кандидати за обучението. Предлагат на Невин да им преподава.

„Не можах да откажа, въпреки огромната ми заетост, а и нали аз и семейството ми живеем там. Дружеството предостави собствено помещение и в началото бяха две групи – по една за възрастни и за деца“, разказва учителката. Самата тя владее българския като свой роден език и ако човек не знае името ѝ, не би допуснал, че тази жена не е етническа българка. По-късно групите за възрастни ученици станали две. „Проблемът при тях е, че започват с голямо желание, но на някои им се вижда доста трудно и така остават само най-запалените. Двата езика са много различни като азбука, словоред, падежи, родове и т.н. Българският език е особено богат и не можеш да разчиташ само на часовете в курса, изисква усилия и постоянство“, уточнява тя.

Трудностите

Като им обясни, че едно прилагателно в българския език има четири форми – за мъжки, женски и среден род и за множествено число, те се стряскат и решават, че това е твърде сложно за тях. Но пък момиче от курса, завършило средното си образование в Турция, вече е студентка в университета в Стара Загора. И също не е единствен случай. По-възрастните признават, че вече започват да забравят българския, а искат, като се върнат по родните си места, да могат да се справят и да се разбират с всички. Сред тях има такива, които са се изселили невръстни, израснали са в турската езикова среда, но и други, които са завършили образованието си в България, но пък са започнали да позабравят езика.

Според Невин е особено важно връзката с родината България да се предава в семейството – защото при съвсем младите не може да се очаква привързаност и носталгия по нещо, което те не познават. Но пък са любопитни да се потопят в средата, в която са живели родителите им, дядовците и бабите преди да ги прогонят от родните им места.

Проблемът на желаещите да се обучават както в българското училище при Екзархията, така и в кварталния курс, е в това, че няма равен старт за всички. Едни се записват с вече налични познания по езика, други са с нулеви. Същото важи и за сформирането на групите по възраст – най-малкият курсист на Невин е започнал да учи едва 5-годишен. Така се наложило миналата година да сформират и група за напреднали.

Вечният спътник - носталгията

„Крайно време е в Турция да се отвори Български културен център, а защо не и Турски център в София. Преди години тук гостува премиер на България, той заговори точно за това. И си казах: ето - това е за мен. Беше изминала една година от преселването ми в Истанбул и носталгията по родината ме беше обхванала здраво“, казва Невин. Тя обаче е наясно, че въпросът може да бъде уреден само на междудържавно равнище. Но пък наличието на културни центрове би засилило интереса на туристите.

Освен че преподава в българското училище при Екзархията в Истанбул и води курсове в квартала, Невин от години работи и в туризма като лицензиран гид с български език. Ангажира хотели за пристигащите групи в мегаполиса, води ги на обиколки из историческия център в европейската му част, по всички забележителности. И, разбира се, придружава турове с кораб по Босфора до азиатската част. „В този град с всичката му шумотевица и динамика любимото ми място е край Босфора. Само там мога да остана насаме със себе си и няма как да не си спомням откъде съм дошла и защо - водата е магнетична и ме зарежда“, споделя вечно заетата жена.

Трудната раздяла с България

Питам я дали би се завърнала завинаги в България и тя отсича: „Да! Но сигурно ще се връщам в Истанбул заради Босфора“. За пръв път пристигнала в този град през 2000-та година, съпругът ѝ бил вече там, но се наложило тя да се върне в Търговище. Не я подминала съдбата на разделените семейства – нямала разрешителни за престой и работа, 8 години живяла в България с децата, а съпругът ѝ работел в Истанбул. Гостували му само през ваканциите.

През 2010 г. обаче се изправила пред дилема – така ли да продължава животът на това семейство, разкъсан и опасан с граница, да зареже ли учителстването в Търговище и да замине с дъщерите си отвъд Капитан Андреево? „Много сложно, много трудно взех решението. Малката беше завършила първи клас и не искаше и да чуе за Турция, но сякаш не ѝ дадохме право на глас, пък и дума не знаеше на турски. Постави условие – ако не ѝ хареса, ще се върнем. Но заминахме, нямаше друг начин“, спомня си Невин. Сега голямата дъщеря Филиз е в Англия, там е учила две години архитектура, а после завършва журналистика и сега работи за специализирани издания. Малката Селин е студентка в Истанбул, мечтата ѝ е да стане инженер-химик.

Как Невин Чалъшкан вижда бъдещето си? "Ако може да съм си в България, но и край Босфора, а и в Англия. Благодарна съм за това, което съм - ние сме граждани на света", заключава тя.

***

Вижте и това видео на ДВ: