В новия си филм "Made in EU" насочвате прожекторите към едни проблеми, които бяха във фокуса на общественото внимание по време на пандемията - недостига на лекари, особено в малките населени места, експлоатирането на хора в някои индустрии като шивашката. Но след това те сякаш останаха пак в периферията. Защо игнорираме проблеми, които са пред очите ни?

Стефан Командарев: Защото са неудобни и защото израснаха поколения, които се интересуват по-скоро от фалшива реалност в дигиталния свят и в реалити програмите, отколкото от това, което се случва в истинския свят. Второто е, че е много по-лесно да се обърнеш на другата страна, да неглижираш тези проблеми, без да си даваш сметка, че по този начин ставаш съучастник.

Вие как стигнахте до тази проблематика?

Стефан Командарев: Отворете Clean Clothes Campaign и потърсете "Bulgaria" в търсачката. Изследването им от 2019 година ме потресе. Реших да направя филм по тази тема, защото сравняват страната ни със ситуацията в Бангладеш например, което е много стряскащо . Търсихме драматургичната линия, която да включим във филма, с Ковид тя си дойде естествено. В един момент започнаха да излизат новини в медиите за избухнали огнища в текстилни фабрики и цехове в провинцията, за шивачки, които за да не загубят половината си заплата, която е "бонус присъствие", крият, че са болни и пият панадол, за да смъкнат температурата си, преди да отидат на работа. Този "бонус присъствие" се оказа реално съществуващ и е най-разпространен в района на Родопите, за да не отсъстват работниците.

Каква част от детайлите, които показвате - като "бонус присъствие" и уговорката на лекарите с местните бизнесмени да не издават болнични - са реалност?

Стефан Командарев: Със сценариста Симеон Венциславов, с когото работим от много години, отдавна сме си казали, че няма по-голям сценарист от реалния живот. Не мисля, че сценарист може да измисли "бонус присъствие". Когато се разходихме по местата, в които има подобни фабрики, и се запознахме с разследванията по темата, видяхме и този феномен с лекарите, които не трябва да им дават болнични. Чух за случай на обвинена работничка, че е "донесла заразата".

Голямата част са реални неща, като естествено проектът беше представен на много европейски пазари за проекти и след това го развихме в Средиземноморски филмов институт. Накрая с актьорите прекарахме месеци на репетиции и аз винаги се опитвам да включа и тях с предложения, така че те стават съавтори на филма.

Филмът е българо-германско-чешка копродукция и беше посрещнат с овации на кинофестивала във Венеция. На какво се дължи според Вас интересът на чуждестранната публика?

Стефан Командарев: Отново се оказа, че не сме толкова уникални. В дискусията във Венеция ми казаха, че в Южна Италия е същото, феноменът на модерното робство го има и там . По-важно е нещата да са автентични.

"Нямаме този пазарен капитализъм, за който мечтаехме"

Има обаче един аспект, който е много силно застъпен в България - феодалният строй в малките населени места, строй, който Вие много добре показвате. Определни хора контролират целия живот в тези градове и села. Виждаме го много ясно по време на избори, оттам произлиза и контролираният вот. Виждате ли изход от тази ситуация?

Стефан Командарев: Ние нямаме този пазарен капитализъм, за който мечтаехме. Имаме олигархичен модел. Един предприемач - рискуващ и честен - трудно може да пробие в тази мрежа от взаимозависимости, част от която е и феодализмът, и контролираният вот. Единственият начин е в масово гласуване, което на фона на 60-65% ходещи за гъби не знам как би могло да се случи.

Тези проблеми вдъхновяват ли Ви или трябва да преборвате отчаянието?

Стефан Командарев: Не бих казал, че ме отчайват, защото аз получавам една много голяма награда, която дава смисъл - реакциите и срещите с публиката. Не мога да сравня нищо с очите на хората, които срещам, и с думите, които чувам след прожекция. Дори след прожекцията в Зала 1 на НДК в автобус 72 част хора от публиката дойдоха при мен да говорим за филма. Това дава смисъл.

Какво предстои за филма?

Стефан Командарев: Утре е френската премиера на фестивала в Арас. След четири дни е испанската премиера на фестивала в Хихон, оттам насетне филмът продължава да пътува по фестивали, което е много важно, защото се сключват договори за разпространение по кината. Ние се готвим и за най-важното излизане по кината - пред българската публика, което е на 21 ноември.

Какво предстои за Стефан Командарев - кои истории искате да разкажете и покажете на екрана?

Стефан Командарев: Подготвяме две истории. Едната е близка до първата ми специалност - медицинската. Имаме проект за игрален филм, който се казва "Блокова вселена" за екип в линейка - лекарка и шофьор - в различни етапи от техния живот. От момента, в който са на 20 и няколко години и са новобранци в "Бърза помощ" на 10 ноември 1989 година, минаваме през протестите през 1997, нощта на Нова година през 2007, когато България влиза в Европейския съюз, след това другите протести през 2013. Опитваме се да влезем в един нов жанр - social sci fi - и последният епизод е в близкото бъдеще - през 2030 година.

Имам и един документален проект за възхода и разпада на българската електроника, който обаче вече близо една година е блокиран от обжалвания на конкурса на Националния филмов център.

"Най-голямата заблуда е, че не трябва да критикуваме"

Персонажът на Ивайло Христов в "Made in EU" казва: Още през комунизма разбрахме, че всичко, което ни казват за комунизма, е лъжа. След това разбрахме, че всичко, което са ни казвали за капитализма, е истина". Коя е най-голямата заблуда днес?

Стефан Командарев: Най-голямата заблуда е, че не трябва да критикуваме и да се опитваме да променяме нещата. Аз съм от това поколение, което изживя част от живота си преди 1989, и е много важно и сега да имаме критични гласове и да казваме кое трябва да се промени към по-добро, включително по отношение на голямата мечта на нашето поколение - членството ни в Европейския съюз. Много интересна реплика чух от един зрител по време на обсъждането на Фестивала в Солун: "Доколкото помня, България влезе в ЕС през 2007. Значи тази година правите 18 години, т.е. вече влязохте в пълнолетие. Може би вече е време да не бъдете послушните деца, а да искате да се чува вашият глас малко повече."

И като всеки пълнолетен човек, да си поемем отговорността.

Стефан Командарев: Точно така!