Победата на Дара е повод за множество български дискурси, че и за саморефлексия, и повечето от тях тепърва предстоят. Сега като че ли е моментът обаче за осъзнаването на мащабите.
Разбира се, за качествата и попкултурната стойност на самия конкурс може доста да се спори, но за едно не може – че в последните 15-тина години "Евровизия" се прави с необходимия финансов, организационен и визуален размах, и че хората зад бранда го пренесоха успешно и в дигиталната ера, където той вълнува, пали, омерзява и т.н. повече хора от когато и да било.
Мехлем за груповата психология
Същностното е, че в масовата представа "Евровизия" е нещо средно между спортно състезание, в което викаш за нашите/нашата (чрез добре пришпорена национална самоидентификация на Фройдовия принцип на удоволствието), и вечер на таланта в международен младежки лагер (само че свръхпродуцирана до нещо като пищен необарок, съчетан с неизбежната доза кич). Но вярно е също, че вълненията около самия конкурс и особено победата действат като лечителен мехлем за груповата психология, особено по линия на моментния излаз от нашите си потиснатости и дефицити. В този смисъл – още едно „браво“ за Дара, екипа, Саня Армутлиева, БНТ и всички замесени. Ползите догодина за бизнеса и самия бранд „България“ са неизчислими и са предмет на някой бъдещ анализ.
Самото парче съвсем естествено раздели вътрешната ни публика на „осанна“ и предимно „разпни го“. Извън глупотевините и пришпорените от хибридната пропаганда писъци за сатанизъм, творбата се нуждае от малко повече контекст, за да бъде проумяна. Значи, това не просто не е „българско парче“: то поначало никога не е било замисляно да бъде. Съвсем напротив – сърцевинните му и ясно доловими влияния ни отпращат най-вече към Карибите, и за хора, които не знаят кои са Карди Би, Ники Минаж и донякъде Дуа Липа, това е някакъв непонятен шум.
Защо е истинско постижение
А вътре в „Бангаранга“ има много неща за тренираното ухо – и дъх на Ийст Коуст хип-хоп, и латино трап (като в "I Like It" на Карди), и щипка реге, денсхол фюжън, и най-вече – нещо от афрокарибските корени на доминиканския „дембоу“. Така стигам до апотеоза на това паневропейско изделие – да произведеш международен хит с припев на един-единствен тон е направо олимпийско постижение, музикантът в мен ръкопляска и неволно изпуска отделни викове „браво“.
Впрочем най-много овации (и евро) заслужава човекът, който се е сетил за думата от ямайския патоа “бангаранг“, на която се опитаха да придадат някакви екзосферни смисли; пък тя означава просто „пакост“ или „беля“, като английското "mischief”. Та тази дума е не просто бременна с хитовост, ами всъщност прави цялото парче (заедно с дембоу-ритъма и изключителното общо присъствие и поп-очарование на самата Дара).
Всъщност се случи и нещо друго (освен умилителните „анализи“ тип „и ние, българите, можем“) – за пръв път като че ли една сериозна част от хейтърите и обикновените когнитивно предизвикани във Фейсбук са натикани в ъгъла да се срамуват. Те, разбира се, не биха си го признали, защото и това изисква поне малко от така оскъдната у нас саморефлексия, но отборът на “ловърите“ като че героично изравни, вкара мача в продължения и накрая би с дузпи. Е, поне за момента; представям си какво ще бъде, когато самият конкурс дойде в България и тръгне организацията, за която е необходимо някак общо титанично усилие. Нищо – поне се възцари донякъде чувството, че просешкото удоволствие да наругаеш едно хубаво, талантливо и орисано да успее момиче от мъничката си дупка май не е много окей.
И ние, българите, можем?
Та така. За хейтърите – бангаранга, за нас – съзерцателното удоволствие от един и личен, и български успех, който дори като че въздигна и самата "Евровизия" над традиционния за нея лек дъх на нелепост.
А, забравих нещо важно. За мен като индивидуалист и въобще просвещенско чедо характерният при подобни радостни поводи шум как българите трябвало да се обединяват, а не да се делят, ми е малко съмнителен, но – както едно време в САЩ'94 и с волейболистите наскоро – не мога да се отърва от едно такова приятно чувство и да не пророня издайническа сълза, че една българка победи, макар и с карибско парче. Даже се прокрадна и мисълта, че май да, и ние, българите, можем, но после се сетих, че някои българи могат, други – не.
И това, повярвайте ми, не е никаква драма. Само да напомня, че вторите да мразят завистливо първия вид, както би казал Мечо Пух, не е Много Хубаво Нещо.
Този текст изразява мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.