Какво е българският индивидуализъм? Нещо забележително – той хем произвежда всекидневно самопораждане и липса на емпатия, хем сякаш има тих и опасен национален консенсус, че така се прави в живота.

Как се прави в живота? Ами първо, второ и изцяло гледаш единствено собствения си интерес, а едва след това, ако е останало нещо човешко в теб, се замисляш евентуално, че твоят личен интерес не може да бъде единствено личен, защото вероятно прецаква интереса на останалите. Това е българският индивидуализъм – той осмива и псува останалите, дори често е агресивен. А можеше да е градивен като протестантския, но уви.

Защо протестантският индивидуализъм е съвсем различен

Но хайде малко за протестантския индивидуализъм, за да можем да си позволим по-информирано мисловно отграничение. Днешният „колективен Запад“, особено в Северна Америка и Северна Европа (като вид негови лидери), са „незаконно дете“ на протестантския светоглед. Съвременният индивидуализъм, който споява тези общества в социокултурен смисъл, може да бъде проследен назад чак до самия Мартин Лутер. Един прост пример: наследените от антична Гърция своеобразни правила на философско-политическия спор са майката и таткото на по-късната и позната и до днес полемика, върху чиито темели се крепи демократичната днешна сграда.

Тоест, дори популярната баналност, че в спора се раждала истината, е плод на първоначално религиозно полемизиране (и поставяне под картезианско съмнение на всичко) между протестанти и католици; разбира се, в по-нови и следпросвещенски времена самият спорт на споренето стигна съвсем други висоти – за да стигнем до „технологичното копеле“ на всичко това, а именно фейсбукски спор заради самия спор в стил „ти ли па ше ми кажеш на мене“. В последния рационалните аргументи, квази-картезиански или не, отдавна са отстъпили на личностните девиации.

Разбира се, това е резултат от всеобщото опростяване и на онова, което наричам „публиката се качи на сцената и се помисли за равна с актьорите“. По ирония на съдбата, обаче, сегашният климат на спор – наследник на теологичните препирни от едно време – намира суперплодородна почва тъкмо във възможно най-атеистичното (дори не агностично) общество като нашето. Това се отразява пряко на българския придобит и сбъркан индивидуализъм, който при мнозинството може без срам да се нарече „животински егоцентризъм“. Ако в протестантската етика през и след просвещенския период индивидуализмът е осмислен резултат от „разрешението“ да не питаш Господ как да живееш, при нас се е изродил – благодарение, разбира се, на комунизма – до класически nihil sanctum, т.е. няма нищо свято, с прекрасното допълнение „освен моето лично добруване и полза/далаверка“.

Нищо от протестантските ценности не е покълвало в България

Тук едно уточнение: в протестантството съществува и калвинизмът, според който има пълен суверенитет на Бога по въпросите за спасението на душата, както и че само само малцина са спасени по Божия избор. За щастие на бъдещата демокрация, калвинизмът не пусна особени корени в начина на западното мислене през вековете. Тук по-късно се намесва и евангелизмът, но за него нямам време и нерви.

За какво имам: за тезата, че много от великите мислители в класическата либерална традиция са били протестанти (Джон Лок, Фредерик Дъглас, дори Имануел Кант, който де факто отстоява една решително либерална политическа философия с определено протестантско влияние). Тоест, възходът на самия либерализъм и неговото законно дете – демокрацията, плюс  братчеда „плурализъм“, плюс „свободата на душата“ (в смисъл, че вярващите са индивидуално отговорни за своя избор пред Бога) - води до толерантността, която е основа на либералната демокрация. Това, че наскоро толерантността се изроди до противоприродното прекаляване и woke-полицията, всъщност постла червен килим пред тръмпизма, но това е отделна история.

Номерът в България е, че нищо от тези протестантски ценности не е и няма как да е покълвало у нас, когато му е било времето, откъдето е и българският неградивен индивидуализъм. Защо неградивен? Защото градивният означава съгласие по най-важното – че да, всеки е ковач на собствения си живот, но без общностно мислене не се получава общество и, съответно, съгласие накъде вървим и какво да правим.

Българското индивидуално е "аз да съм добре"

Ние най-често се обединяваме в самоомразата, особено във вездесъщия за по-възрастните поколения Фейсбук. Или пък срещу отделен човек, случка или кауза, докато си оставаме затворени в черупката на българското индивидуално, тип „аз да съм добре, останалите да го не казвам какво“. В същото време не сме в състояние до късна възраст да излезем от вътрешната група и съответния, с извинение, родов майндсет.

И това, разбира се, се отразява и наблюдава и в българската политика като цяло. От традицията да се краде от общото (фиданки покрай Цариградско, планът за възстановяване и развитие) и това да е напълно приемливо относно „влизането в политиката“, през „да уредим своите“, та чак до несъзнателната липса на каквато и да била общностна цел. И ако ми кажете, че това не е „културно“ наследство от крадливите гърчове при комунизма, ще ви кажа, че не сте прави. А също и че майка ви не е права.

Надявам се поне да се замислим за този бъг, вкопан в българското мислене, който засега изглежда непреодолим. Той се наблюдава и при мултимилионерите във властта, и при дребните квартални хищници – това е българският вариант на индивидуализъм, който няма нищо общо с внимателния строеж на протестантската „сграда“, в която винаги се е живяло по-добре. Отчасти благодарение и на тяхното мислене.

На какво българската среда учи своите поколения

Неслучайно в лютеранска Швеция има “lagom”, т.е. нещо като балансирана идея за живот, според която не прекаляваш с нищо, но и с идеята, че не живееш сам, а в общност. За датското „хюге“ знаете.

Най-смазващият проблем е, че самата наша среда учи новите поколения на същото. Децата растат предимно в групи, в които масово се казва, че не само първо, но и второ и трето е ти да си добре, маме, щот само ако си безогледен в преследването на своето, ще успееш.

И май са прави, защото никой никога не преподава civitas, нещо като гражданственост, или пък емпатия. Няма да има българско „хюге“ - оставили сме силните - връзкарски и политически - да решават всичко в джунглата на живота; ерго, това е българският индивидуализъм.

И си плащаме сега, и ще си платим прескъпо в бъдеще. Глупостта винаги води до още повече глупост, липсата на планиране също. И ние сме царете в тези спортове, ако не броим Русия.

Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.