Тази млада жена излъчва огромна енергия, непосредственост и завладяваща интелигентност. Перкусионистката Виви Василева изскача на сцената в прочутата Кьолнска филхармония в красива червена рокля, а през следващите 70 минути спечелва сърцата на многохилядната публика, половината от която са деца. Най-напред - с откъси от концерта за ударни инструменти и оркестър от китайския композитор Тан Дун на име "Сълзите на природата". Особено децата гледат като омагьосани танците на Виви между десетките ударни инструменти, за чието "обслужване" ѝ помагат още петима перкусионисти от оркестър "Гюрцених".

Родителите на Виви Василева са оркестранти в Симфоничния оркестър в Хоф в Германия. А брат ѝ Васко Василев - един от най-успешните цигулари от български произход в днешния свят на класическата музика - е концертмайстор в оркестъра на Кралската опера в Лондон. Виви Василева говори чудесен български, в който леко личат симпатични пловдивски нотки - макар че тя самата е родена през 1994 година в баварския град Хоф.

ДВ: Поздравления и големи комплименти за концерта, който изнесе в Кьолнската филхармония! Но как ти дойде наум да станеш перкусионистка?

Виви Василева: В България ми дойде наум. Аз съм родена в Германия и там съм израснала, но всяко лято моите родители ни водеха на Черно море, където моето семейство има една къща. Там, на един много специален плаж на Карадере, в моето детство винаги имаше музиканти, които свиреха на тарамбуки, на джебмета, на най-различни ударни инструменти. Това страшно ми харесваше и когато бях на 7-8 години, отидох да ги питам дали може и аз да опитам тези страхотни инструменти. Вкъщи свирех на цигулка, пиано, но нещо такова - да се свири без ноти, само от чувство - това не съм го знаела от моето семейство. Бях много шашната, а те веднага ме взеха в своя кръг, където започнах да свиря и да общувам с тях. Защото музиката е комуникация, език. Дотогава не познавах такава музика: да свириш без ноти, да комуникираш емоционално с другите хора…

ДВ: Като си го започнала в България: Може ли да се каже, че си тъпанджийка?

Василева (смее се): Да, тъпанджийка, да! На майка ми, която е пианистка, омъжена за цигулар, ѝ трябваше известно време, докато ме възприеме като тъпанджийка.

ДВ: Но не е ли много мъжка тази професия?

Василева: Глупости! Няма такива неща. Какво е, моля ти се, мъжка професия?

ДВ: Ами сила, физическа сила иска много.

Василева: Е, да, но ние, жените, също имаме много сили (смее се).

ДВ: Тренираш ли нещо? Защото много работиш с ръцете.

Василева: Тренирам, да. Но в интерес на истината самото свирене е вече тренировка - мускулите и фитнеса, това го упражнявам в свиренето. Но много помага да се ходи на фитнес, да се практикува спорт, да се тича, да се ходи на йога. То помага и срещу напрежението, спортът разтоварва, помага и ментално, и физически.

ДВ: Не се ли изисква и невероятно чувство за координация? Като те гледах сред всичките тези 30 ударни инструменти - барабани, гонгове, вибрафон, маримба, ксилофон, камбанки - та чак до две празни пластмасови бутилки, на мен свят ми се завиваше. Та какво остава за теб, докато тичаш между тях с палките...

Василева: То е доказано, че на барабанистите мозъкът им функционира по различен начин. Активни са всички ареали, защото за тази координация е много важно: с крак да свирим една квинтола, с ръката – една тройка. Раз-два-три, раз-два-три! Това се тренира, мозъкът трябва да се тренира.

ДВ: Сигурно ти е идвало наум да станеш рок музикантка и да свириш в банда?

Василева: Честно казано - да. Когато на 10 години започнах с преподавател в музикалното училище, първото нещо, което му казах, беше: "Не искам да свиря тези ксилофони, вибрафони, тия мелодични неща. Искам само на барабани, искам да имам банда". И наистина имах банда. Първите две години най-вече свирих на барабан.

ДВ: Къде?

Василева: В Хоф, в Бавария, където съм родена, баща ми свиреше в тамошния симфоничен оркестър.

ДВ: Като стигнахме до Германия: родена си тук, говориш обаче отличен български. Как става това?

Василева: Благодаря много за комплимента! Ами с брат ми, с моите родители вкъщи винаги сме говорили български. Както казах, всяко лято по месец и половина прекарвах на Черно море и там с децата волю-неволю говорех български.

ДВ: Имаш ли още роднини в България?

Василева: Да, чичо ми живее там, имам много братовчеди в Смолян. Моят дядо имаше седем братя и сестри, та половината град са ни роднини. А в Пловдив живеят чичо ми, леля ми и братовчедите.

ДВ: Ако някой те попита да го формулираш в няколко изречения: Какви са разликите между Германия и България?

Василева: Най-лесно ми е да го обясня през музиката. Значи в Германия типичната музика е марш: раз-два-три-четири (Виви пляска с ръце и тактува - б.а.) Даже само две четвърти: рамтата-тамтата (продължава да пляска - б.а.). Стабилно, дисциплина, тактът не мърда. А пък при нас - ние сме гъвкави, ние свирим 5/8, 7/8… Оставаме малко в един такт, после решаваме да пийнем едно кафенце - и минаваме на друг. Така са българите, аз много го обичам това. Има ги тия много готини ритми като 11/8: раз-два-три, раз-два-три, раз-два (Виви пак пляска с ръце - б.а.) Според мен като сравниш този такт с едни 2/4, тъмтата-тъмтата, всичко е ясно.

ДВ: А ако трябва да кажеш какви са предимствата на живота в Германия?

Василева: Културата. Културата тук има много висока стойност. Децата отрано се учат на музикален инструмент, има страхотни концертни зали, културата се цени много високо и от хората, и от политиката, която ѝ дава голяма подкрепа. В България има много таланти в изкуството, но там е по-трудно за едно талантливо дете да получи подкрепа. А в Германия то я получава тази подкрепа.

ДВ: Две трети от децата в Германия свирят на инструмент, пеят в хор. В Кьолнската филхармония имаше може би 1000 деца на твоя концерт.

Василева: Да, това беше семеен концерт. Точно тези формати в Германия са страхотни - и все повече популярност имат. Аз го намирам за изключително важно. В България май няма такова нещо… Ето ти мотивация за оркестрите в България да го правят. Много е важно. Това дава на децата надежда и мотивация в живота.

ДВ: И ги отклонява от други неща: наркотици, побоища…

Василева: Именно, да, абсолютно. Аз винаги казвам: когато музиката те докосне, докосне чувствата ти, никакви други дроги не ти трябват, музиката е най-страхотната дрога.

ДВ: Следиш ли какво става в България? Какви са впечатленията ти?

Василева: Да, генерално следя. Главният проблем според мен е, че ние сме много подозрителен народ, все се съмняваме, нямаме доверие… Не само към политиката, но и към докторите, към никого. И затова има много корупция, всеки се опитва да надхитри, сам да се оправи някак. Да, това е разбираемо в една такава среда, но ние, българите, трябва да си спомним, че сме най-силни, когато сме заедно, когато вярваме в тази страхотна нация, която имаме, със страхотната култура, с музиката, с тази балканска душа, дори с храната. Надявам се хората да започнат повече да си сътрудничат и да си имат доверие - тогава ще има голям потенциал.

ДВ: На концерта бяха и двама твои състуденти от Мюнхен: Устина Дубицки дирижираше, а вие изпълнихте и едно произведение от третия ваш приятел - Грегор. Когато си говориш със свои германски приятели: какво им казваш за България? Какво им препоръчваш да видят, да опитат?

Василева: Препоръчвам им да отидат в страхотните планини - в Рила, на Мусала да се качат, Рилските езера да видят, на връх Ботев да се изкачат, да видят Черно море, да пробват храната. За мен без никакво съмнение, абсолютно подписвам: имаме най-страхотните домати в света! Италианците казват, че имали хубави домати, но българските домати са недостижими. Да, храната и музиката, това препоръчвам също. И най-вече природата.

ДВ: Няма как да не те питам за брат ти. Сигурно не минава интервю с теб без този въпрос…

Василева (смее се заразително): Да, винаги в интервюта в България…

ДВ: Той постигна огромен успех, концертмайстор е в Лондон. Какви са отношенията ви?

Василева: Страхотни! Той за мен винаги е бил огромен идол. Разликата във възрастта ни е много голяма, той дори има по-малка разлика във възрастта с майка ни, макар че сме деца на едни родители. Той вече беше личност, когато аз бях дете. За мен винаги е бил страхотният брат, от когото научих какво значи магията на музиката. Най-важното е музиката да докосне хората, да им даде емоциите и чувствата, които носи. А сега вече заедно правим музика, заедно осъществяваме проекти.

През юни ще имаме заедно концерт във Виена, където аз имам един собствен цикъл - и поканих неговия ансамбъл "Ковънт Гардън солисти", ще свирим заедно. Миналата година на фестивала в Шлезвиг-Холщайн свирихме заедно. Това за мен е огромна радост. С брат ми, когото винаги съм гледала с такъв респект, който ми е давал такова вдъхновение и мотивация… Покрай него повярвах, че ако работя яко, и аз мога да успея.

ДВ: И накрая: какво би пожелала на хората в България днес?

Василева: Пожелавам им да си имат повече доверие, да не търсят непрекъснато вината у другите. Да започнем от себе си, първата промяна трябва да я започнем от себе си. Пожелавам им енергия и сила, защото това не е лесно. Но хубавите неща стават с доверие и с много работа. Не само да критикуваме другите: нека започнем от себе си. И да се опитаме да бъдем по-добър колектив.

На раздяла ръкостискането на Виви Василева отново припомня колко сила изисква нейната професия. Но в паметта остава не само ръкостискането и заразителният смях на една талантлива и много симпатична жена. Остават и неочакваните ѝ и проникновени наблюдения за България и Германия, за културата и доверието, за маршовете и неравноделните тактове...

***

Вижте и това видео от Северна Македония: