Драги слушатели и читатели в България,

60 години от първата емисия на Дойче Веле на български. Нека за момент хвърлим поглед назад към 1963 година и първите десетилетия след това: Какви бяха проблемите ни тогава и къде сме сега?

Успяваха ли ефективно да ни заглушат?

Преди 60 години и за България, както и за всяка друга страна в света, свободният достъп до достоверна и обществено релевантна информация бе нещо крайно необходимо и скъпоценно. Тогавашните управляващи в България обаче, сякаш водени от дълбок инстинкт за самосъхранение, съзираха тъкмо във всяка достоверна обществено релевантна информация смъртна опасност за своя режим. И поне по този въпрос се оказаха прави, трябва да им се признае...

Следвайки същия инстинкт, не им трябваше много време, за да присъдят ранг "вражеска радиостанция" и на нашата още съвсем млада и малка редакция. Разните явни и тайни органи на властта незабавно започнаха да прилагат и срещу нас присъщите им методи. За нас в редакцията в Кьолн, но също така и за слушателите ни в България, това означаваше рискове, заплахи и реални опасности.

Пряко срещу нашите радиоемисии пускаха в действие мощни заглушаващи предаватели. Дали винаги бяха ефективни? Преценките са противоречиви. От специалисти съм чувал, че поддържането на заглушаващите предаватели е било значително по-скъпо от разходите за българските емисии на Дойче Веле.

И това може да се тълкува като своеобразен недоброволен "комплимент". А фактът, че още години преди да се заговори за гласност и перестройка, "Работническо дело" на първа страница пусна бълващ злоба коментар лично против мен, бе вече признание за активното присъствие на Дойче Веле в българския ефир.

Трудностите през годините не бяха малко

Много са ядовете и грижите, които българската Държавна сигурност като подотдел на съветското КГБ, ни създаваше. Междувременно това са общоизвестни неща. Редно е обаче да кажа, че ядове и грижи имахме и от "другата страна на фронта", а именно:

- Да напомня, че по различни поводи често се налагаше различни германски политици и чиновници да бъдат убеждавани, че е разумно със средства на германските данъкоплатци да се допринася за политическата просвета на други народи и в това число и на българския народ.

- Да напомня, че убедени (или платени) "борци за мир" в Западна Германия водеха организирани клеветнически кампании срещу източноевропейските редакции на Дойче Веле, включително и българската.

- Да напомня, че и в самото Дойче Веле имаше хора на ръководни постове, които било от наивност, било от опортюнизъм се поддаваха на външен натиск, "да не се дразни Москва". 

-  Да напомня колко трудно беше, особено през първите години, да се намерят квалифицирани редактори и външни сътрудници, а когато се намерят, да се намери за тях и някакво ъгълче в бюджета, който и без това беше няколкократно по-скромен от бюджета на сравними радиостанции.  

Лесно нe беше. Дали и доколко сме се справили, какво сме постигнали - нека други преценяват. Моята лична преценка има две лица. Едното, спокойно и замислено, казва: в решаващите неща бяхме на добрата страна. Другото лице, замислено и тъжно, казва: като гледам как се развиха нещата в България, явно не е било достатъчно.

Сега знаят. Стига да искат.

Да оставим тази тема на историците. Сега ни интересува бъдещето, какво ще дойде.

Не! Не така трябва да се поставя въпроса. То, бъдещето, няма само да дойде отнякъде, отгоре. То се кове сега, в този момент, пред очите ни. Нашето настояще, това което ние сега

правим, определя бъдещето ни.

Отново предстоят съдбоносни решения. Украйна воюва геройски за съществуванието си и ежедневно пролива кръв за нас всички. Европа, в това число и България, се бори със собствените си вътрешни колебания и егоизми. Над Америка, все още решаващата сила, е надвиснал кошмарен призрак.

Основания за безпокойство, дори за страх, има предостатъчно. А почти единственото, където сериозните наблюдатели са единодушни, е, че нищо не е сигурно. Възможно е да настъпят катастрофи. Възможно е и най-смъртоносните заплахи да бъдат отбити.  Но за разлика от предишни исторически епохи, завършили с тежки катастрофи, мисля, че този път освен риск има и по-добър шанс.

Къде е разликата? Съвсем просто казано: разликата е, че днес стотици милиони хора по света имат компютър или мобилен телефон. А какво имаха преди? Имаха оправдание да кажат: ама ние не знаехме. Сега знаят. По-точно: сега много повече хора могат да узнаят. Стига да искат. Стига активно да черпят от чисти извори, каквито за щастие също обилно бликат сред огромния многогласен хаос на интернет.

Това е шансът, но и отговорността на всеки един от милионите потребители на интернета. Разбира се, те имат правото да търсят развлечение и удоволствие, но вече нямат правото да се оправдават, че някой насилствено им пречел да търсят и да казват истината. Като граждани на демократична държава с право на свободна информация и с право на свободно гласуване в парламентарни избори те вече нямат оправдание да се изплъзват от въпроса: А ти лично какво правиш с тези права?

Желая Ви здраве и благодаря за тази възможност да споделя с Вас някои мисли по актуален повод.

Михаил Антонов, Кьолн, 29 август 2023

***

Михаил Антонов е първият главен редактор на ДВ Български. Преди да избяга в Германия, той е бил журналист на БТА в България. През август 1963 година заедно с Румяна Таслакова, Христо Кунтев и Димитър Грънчаров започват ежедневно да изготвят 15-минутно предаване на български език. Антонов ръководи българската редакция на ДВ 32 години.

***

Вижте нашата история в това видео: