Володимир Шевченко e прекарал повече от две години в руски затвор като военнопленник. Държали го в килия с още 15 човека. „Всеки ден ни биеха. Например за това, че стоим прави в килията или че се движим из нея, защото – както твърдяха – не сме знаели за какво се борим. Наричаха побоя превъзпитание. По време на разпитите използваха ток. Слагаха ни на един стол, покриваха ни главите с калъфка за възглавница и започваха… Токовият удар редовно ме събаряше от стола, просто не можех да се контролирам.“

Лишаване от храна

При побоите на Шевченко му избиват три зъба. Но най-лошото, казва той, е било лишаването от храна. Отслабнал е с повече от 20 килограма. „Не ни позволяваха да си поделяме храната. Правеха го нарочно. Бяхме шестнайсет души и ни подхвърляха по десетина къшея хляб. Наказваха ни, ако дадем на някой друг. Искаха да ни накарат да се караме помежду си за храна. Събирахме всяка трохичка хляб.“

Това, че е бил заедно с други украинци, го е държало, помагайки му да оцелее, казва  бившият военнопленник. „Сред нас имаше хора с всякакви професии - строителни работници, автомонтьори и други. Измисляхме си теми за разговор, които да ни поддържат. Всеки ден – отново и отново.  Казвах: Момчета, не се затваряйте в себе си.“

Защитник на комбината „Азовстал“

Малко преди Русия да нахлуе в Украйна през февруари 2022 година частта на Шевченко от Националната гвардия на Украйна е била изпратена в южното пристанище на град Мариупол. Там той се включва в защитата на града, а след дългата руска обсада на металургичния комбинат „Азовстал“, 20-годишният тогава войник е сред хилядите защитници на града, на които е заповядано да се предадат.

На 25 юни тази година той най-накрая се върнал в Украйна, след като бил включен в група за размяна на затворници. За него това било огромно облекчение. Но връщането към нормалния живот остава предизвикателство, признава той.

"Изпусках всичко, което хвана"

„Не знаех за какво да говоря с родителите си, с роднините си. Баща ми в момента се сражава на фронта. Бях много щастлив да го видя. Не бях здрав - изпусках всичко, което хващах в ръце. Не можех до си оправям леглото. Беше ми много трудно. Бяхме свикнали да правим всичко толкова бързо. Ако се забавехме, ни биеха, разбирате ли?“

Много украинци продължават да са в руски плен. Но те не са забравени. Шевченко се среща и разговаря със семействата на други бойци от батальона „Азов“, които още на се освободени. В Украйна те са герои, но в Русия са мразени и рядко биват включвани в списъците за размяна на пленници.

Една майка очаква сина си

„Тръпна при всяка следваща размяна, но синът ми така и не се връща. Всеки път храня надежда, че ще е сред освободените, но това не се случва. Това ме убива, сърцето ми направо спира, когато стане ясно, че той отново не е бил включен в списъците за размяна“, казва една майка на украински войник, държан в плен от руснаците.

По-голям късмет е извадил друг боец от батальона „Азов“, с когото Шевченко е бил заедно в Мариупол. Наскоро той е бил освободен, а приятелят му вече го е посетил. „Винаги съм му казвал, че един ден всичко ще се оправи“, спомня си той.

Володимир Шевченко е решен да документира всичко, през което е преминал. Казва, че иска да стане блогър.

****