ДВ: След като Георги Господинов получи международната награда "Букър", в България отново беше открит фронт срещу него: пишел така, че да се хареса на Запада, оклеветявал родината си и пр. Това дали е само българският „гений на завистта“, познат още от Алеково време – или има нещо друго?

Александър Кьосев: Гений на завистта със сигурност имаме, нека да започнем от това. И той придобива у някои хора истеричен формат. Четох в социалните мрежи многобройни реакции на различни хейтъри по адрес на Георги Господинов. Една трета от тях заявяват, че не са го чели и нямат намерение да го четат. Те имат предварително мнение за него и реагират в съответствие с това предварително мнение. Едни го наричат „либерал“, „либераст“, „соросоид“ и т.н., други обаче го обявяват за „московец“ – пълни глупости! И агресивно невежество, което си е самодостатъчно.

ДВ: А какво е другото?

Кьосев: Другото са писатели, които имат раздуто его и смятат, че са по-добри от Георги Господинов. Те са убедени, че заслужават световно признание те самите, а не Господинов. Но вероятно има и още нещо. Има някаква особена, трудна съизмеримост между локалната перспектива и така наречената „глобална перспектива“. Обръщам първо внимание, че „глобална перспектива няма“, има перспектива на писатели, които са номади, движещи се. Те имат транснационална перспектива, те попадат от контекст в контекст, пишат за един въображаем голям свят, но винаги са на някакво конкретно място и винаги зависят от някакви конкретни ситуации. Георги Господинов даже е особен случай, защото живее в България, пише в България, работи в България и е много свързан със страната и културата. Но заедно с това пътува страшно много и е видял много свят, както се казва.

ДВ: Не е ли в това отношение сравним той с други писатели като Орхан Памук или Светлана Алексиевич например?

Кьосев: Орхан Памук е добър пример. Той е много добре приет по света, има Нобелова награда за литература, но в Турция има редица възражения срещу неговите писания. На какво се дължи това? От една страна Орхан Памук вероятно опростява турската проблематика в желанието си да я представи пред един чуждестранен читател. Това важи и за Георги Господинов. От друга страна обаче вътрешното себепреживяване на една страна понякога е нетърпимо към външния поглед. То изпитва особен страх и агресия към онзи, който очертава неговите граници и контури. Защото това описание означава, че си ограничен, че твоите травми не са най-великите травми на света. И това е трудно за изтърпяване. Третото е най-важно: езикът, на който пишеш. Литературата е особено изкуство, защото се базира главно на езика. Езикът, на който пишеш, има история, има сложен вътрешен контекст, който често е свързан с литературни диалози през вековете. И тази „памет на езика“ изчезва в едно писане за глобална публика – или силно се редуцира. Тъй като редица идеи, които иначе са вътрешни игри на една национална култура, стават трудно разбираеми.

ДВ: В обобщение: има ли глобална и локална литература – или просто има добра литература?

Кьосев: Има добра литература, която е, бих казал, хибридна и номадска – в момента тя е във възход. Има обаче и литература, която също е много добра, но е много трудно преводима извън рамките на една национална култура и един национален език. Двете литератури са еднакво добри, ако можем да правим такива сравнения, но те са взаимно несъизмерими и е адски трудно някои автори да бъдат преведени на чужд език. Ще дам пример в България с Милен Русков и „Възвишение“ или „Чамкория“ – две много трудни за превод книги. Да, преведоха ги, получиха дори награди, но независимо от това цели пластове от произведенията изчезват.

ДВ: Иван Кръстев (а навярно и други автори) пише за „хората от някъде и хората от всякъде“. В България ясно виждаме това разделение, включително в момента на тема „Шенген“ – над 30 процента от българите смятат, че пътуването без граници не им е важно. Да живеем ли с това разделение или да се опитваме да го преодолеем?

Кьосев: Ох, това е много тежък и сложен въпрос. Хората „от някъде“ аз бих привел към класическата категория на уседналите. Тези хора непрекъснато са изложени на опасността от втренчване в собствената проблематика, наблюдаване на собствения пъп и хиперболизация на собствените травми. Според тяхното усещане единственото възможно развитие на един писател, на един интелигентен и духовен човек трябва да е по вертикалата - нагоре, към „небето“, независимо дали в религиозен или в светски смисъл. Те не търсят междукултурни контакти или междукултурни провокации. Има обаче други, които са точно на обратния полюс. Те са „хоризонтални“ и подвижни хора, специалисти по пресичане на граници – но никога не са „от всякъде“. Те винаги са в конкретни контексти и се съобразяват с тях. Понякога по тези маршрути между културите се получават невероятни синтези, друг път те изглеждат глобалистки по един холивудски начин и не са интересни. Според мен това е една алтернатива, на която ние не можем да ѝ намерим решението: кое е по-правилно. Във всеки случай хората „от някъде“ имат едно предимство пред хората „от всякъде“: те имат чувство за отговорност, те носят отговорност към мястото, където живеят, дали политическа, дали икономическа, дали културна, но отговорност. А хората „от всякъде“ имат друго предимство: те могат да сравняват предразсъдъци, могат да виждат ограничености.

ДВ: Твоят текст за Георги Господинов от публичната дискусия в Културния център на Софийския университет, която се проведе на 13 декември, е озаглавен „Залезът на утопиите“, а в романа на Георги става дума тъкмо за избор на едно утопично времеживеене – и за живеене в миналото. Виждаш ли някаква връзка между тази тема и онова, което в момента се случва в София около ПСА/МОЧА?

Кьосев: Връзката е безспорна! В нашата публична дискусия една от критичните бележки на литературоведите към Георги беше, че главата за България е сатирична. Той после стана да говори и в законна самозащита, така да се каже, възрази, че това не е сатира, а реализъм. И добави, цитирам по памет: „Нещата, които аз съм описал, се случват по-бързо, отколкото си мислех. И ето сега, в момента, ние чуваме виковете пред МОЧА.“ За да разберем защо романът „Времеубежище“ има отношение към това, ние трябва да помним, че по отношение на него думата „утопия“ е малко неадекватна, въпреки че аз лично съм я употребил в заглавието си. Всъщност става дума за ретроутопия, миналото е застанало на мястото на бъдещето, а бъдещето е изчезнало. И тази утопия, която идеализира различни минали десетилетия, прави и един втори ход в романа, който окончателно превръща утопията в дистопия. Вторият ход на романа е, че това минало, което се превръща в идеал, всъщност е декор. То е кухо…

ДВ: Като бронзовите фигури на въпросния паметник в София…

Кьосев: Да, кухо, имитативно и дементно, то не помни. То се обявява за памет, но не е никаква памет, защото всъщност е изкуфяло. И това, което се случва с МОЧА, е добър пример, защото през цялото време се говори за „българска историческа памет“, а този паметник нито е истински български, нито пък носи някаква реална памет. По тези въпроси има достатъчно изследвания. Всъщност паметникът е съвсем ясен знак, в който се съсредоточава путинистката политика в България. Той няма никакво отношение към истинската жива и драматична българска памет.

Професор Александър Кьосев е експерт по културна история на модерната епоха, директор на Културния център на Софийския университет „Свети Климент Охридски“. С него разговаря Александър Андреев.