Да започнем с една крещяща нелепост, която трябва да се адресира по-често – популярната напоследък фраза "успешен човек". Този бил "успешен", а онзи бил още по-"успешен", но, гледай какво нещо, третият бил по-малко "успешен" от другите двама.
Вижте, един човек може да е успял.
А успешно може да е това, което е направил.
Затова нека говорим не за "успешния човек", а за изявената личност. Все пак хейтърът намира проблем тъкмо в това, че тя е изявена – дори не е нужно да е намесен успех всеки път.
Презрението към изявената личност е национален спорт, изконен български обичай.
Не се заблуждавайте – демонстративният хейт срещу Георги Господинов няма нищо общо с литературния вкус или каквито и да е други естетически съждения за стойността на една творба. Когато има, това са единични случаи, някакви изключения от правилото.
Господинов все ще е виновен
Аз тук говоря за социалното явление, защото то е пред очите на всички ни и мащабите му са впечатляващи. Регулярността също – човек може да си направи безпогрешно точен календар спрямо това кога се задават престижни литературни награди и каква гняс започва да бълбука в социалните мрежи по повод шансовете на Господинов да спечели. А той ще е виновен независимо от развоя: ако спечели, това е "доказателство" за стъкмистика, ако загуби, ще е "доказателство" за "ето, аз нали ви казах, че не става". Посредствените писатели ще се успокояват с мисълта, че ето, той е "правилен" и "безопасен", а понеже те са "неправилни" и "опасни", тях няма да ги признаят никога. Бездарието много често се храни с такива илюзии за бунтарство.
И ще има само един друг голям български писател, който ще си хейти на общо основание (често пъти и като стилистично упражнение), но аз твърдя, че той е специален случай, защото е Милен Русков и – каква ирония – една немалка част от медийното му присъствие се изразява в това да е антипод на Георги Господинов. Мисля, че това е роля, която му е забавна, или пък му е трудно да излезе от нея, но тя далеч не е най-интересното у него и не би трябвало да го изчерпва. Русков е друго, съвсем отделно явление и като такова той впрочем остава неразбран и сега, с цялата дандания около статусите му.
Както и да е, да се върнем на широките социални настроения, на колективния хейт – той, отново, няма общо с литература, изкуство, с каквато и да е художествена стойност на каквото и да е художествено произведение. Свързан е с публичното пространство, с популярната култура, видимостта и признанието, което изявената личност получава вън от социалната група. Това признание, особено ако е международно, е направо непростим грях. Може да смените името на Господинов с Дара и ще получите същия резултат. Това са все хора, дръзнали да заложат на себе си в играта на живота. И когато рискът им се оправдае и започнат да печелят, моментално всяват паника сред мнозина, които никога не биха поели този риск.
У нас човекът, който си е позволил да излезе над определено ниво, е извършил престъпление срещу общността. Защо? Ами защото със своята инициативност най-малкото е показал, че така може.
Страшно нещо е да видиш, че така може, когато цял живот си се самонавивал, че така не може. И си се оставил по инерция на това живеене в умалителни – сещате се, работката, апартаментчето, заплатката, моренцето… Тези умалителни унасят, но това още не ги прави опасни. Има комфорт и сигурност в тях, те гарантират оцеляването. Проблемът идва, когато започнат да отричат всеки избор на индивида да живее по друг начин.
Защото друг начин има. Идва някой, който с личния си пример казва само тия две думи – "така може" – и ето, нарушава се финият баланс на еднаквостта, който се е установявал тук векове наред, с цената на тежки, мрачни исторически компромиси.
Оцеляването на българина твърде често е зависело от самопричинената уравниловка, от прекършването на всеки личностен порив. Така сме устоявали на османския натиск, после на руския, а също и на вечния натиск от комшиите.
"Ние се знаем, ти къде си тръгнал?"
Владимир Свинтила е посветил много хубави, задълбочени страници на този проблем, аз само ги преразказвам тук по памет. В изследването си той дори стига назад до славянската община, която не познава частната собственост, но по-важни ми се струват по-късните процеси. Например – какъв е пътят на личността в османско време? Реално има два пътя – хайдутлук и гурбетчийство, сиреч доброволно бягство от общността, защото тя няма да прости личната изява вътре в нея. Тази общност е доволна от социалната структура, която си е изградила и няма намерение да я чупи или усложнява. В нея има някакво наложено равенство, казва Свинтила. Криворазбран егалитаризъм, доколкото не става дума за справедливото равенство пред закона или по отношение на естествените права на човека – не, става дума за равенство в крайния резултат. Равенство в нещата, които всеки може и трябва да получи, а за по-различни неща не бива и да се замисля, само да е посмял. Equality of outcome. Съседът не може да стигне по-далеч от мен, защото нали се знаем, той за какъв се мисли? Обърнете внимание на естеството на обидите към Господинов, този издайнически тон на насилената фамилиарност: "Гошето", все едно хейтърът си пие кафето с него, или пък удивителната конструкция "Гошо Букъра", при която народният гений е превърнал в обиден прякор самото постижение. Това трябва да се изследва от специалисти, защото е гениално, висш пилотаж в омразата, едновременно безсилна и творчески изобретателна – да превърнеш самата награда в обидно прозвище за носителя ѝ!
Всички тези излияния крещят едно и също нещо – "Ние се знаем, ти къде си тръгнал?"
Ехидността, презрението, конспиративното "обяснение" на всяка сполука – това са последните крепости на уеднаквения човек в борбата срещу изявената личност. И аз тайничко се надявам тези крепости някога да бъдат разбити и сринати до основи – от едни хипотетични, бъдещи българи, които все още не познавам.
Когато Георги Господинов спечели Нобелова награда, тези българи или ще се радват, или (ако не харесват писателя Георги Господинов) просто ще имат здравомислието и великодушието да не оревават орталъка. Иначе казано, те ще следват максимата на Том Уейтс за джентълмена – това е човек, който може да свири на акордеон, но избира да не го прави.
***
Този текст изразява мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.