Преди 20 години държавните и правителствените ръководители на страните от ЕС и Балканите се срещнаха край Солун. Тогава беше отправен един важен сигнал - страните от Западните Балкани, белязани от войни, държавен разпад и авторитарни управления, трябва да имат бъдеще в ЕС. Обещанието трябваше да маркира прехода от фаза на нестабилност към такава, изпълнена с надежди за европейското бъдеще на страните от региона. Но това не стана.

Проблемите не можаха да се разрешат само чрез обещанието за бъдещо европейско членство - ЕС като посредник постигна съвсем скромни успехи. Босна и Херцеговина не се превърна в държава с функционални структури, а разрушителният етнонационализъм се запази. Десетгодишното посредничество между Сърбия и Косово също не постигна сериозен успех. Същевременно национализмът и историческият ревизионизъм днес са по-отчетливи, отколкото през 2003 година. Накратко - следвоенният период на развитие на страните от Западните Балкани напомня по-скоро за предвоенния.

Същевременно спада и оптимизмът в рамките на ЕС - от икономическата и финансовата криза през 2006/2007 насам Общността влиза от една криза в друга и изглежда, че няма време за амбициозни планове. Оттогава само Хърватия успя да влезе в Общността, а на останалите шест държави, на които навремето бе обещано членство, все още им предстои дълъг път.

Автократите управляват необезпокоявано

Липсата на напредък за европейското членство на Турция (също обещано от години) се дължи най-вече на авторитарния президент Ердоган. Но и на Западните Балкани има локални "Ердогановци", които по сходен начин се държат на власт и за които присъединяването към ЕС е само празнословие. Сръбският президент Александър Вучич в най-голяма степен следва примера на Ердоган - поддържа добри отношения с Русия, с Турция, с Китай и с държавите от Персийския залив, само и само да не зависи прекомерно от ЕС.

Други автократи - от лидера на Република Сръбска Милорад Додик до албанския премиер Еди Рама - поддържат различни отношения с ЕС, но всички те оцеляват в сянката на разширяването на ЕС. Някои като Додик заемат провокационни антизападни позиции, кокетират с Путин и се опитват да съсипят мира в региона. Други като Рама залагат на ЕС, но злоупотребяват с личната си власт.

ЕС обаче така и не е намерил отговор срещу нашествието на автократите. Някои, като Додик, биват критикувани, но те въпреки това продължават по същия начин и получават подкрепа не само от Москва, но и в рамките на Общността от унгарския премиер Виктор Орбан, който отдавна насърчава автократите на Балканите за свои собствени цели. Вучич пък постоянно се старае да се представи като пожарникар, който гаси запалените лично от него пожари. В тези случаи ЕС нерядко влиза в ролята на съучастник – като си затваря очите за атаките срещу медийната свобода и недемократичното управление в региона в името на краткосрочното обещание за стабилност.

ЕС вече не е носител на надежда

Членството в ЕС и свързаните с него обещания за правова държавност и демокрация отдавна не са определяща тема. За Общността по-важно е избягването на кризите, встрани от ценностите – както заради миграцията през региона, така и за намаляване на влиянието на Русия. А и в региона отдавна не възприемат ЕС като носител на надеждата – Общността твърде дълго поддържаше тясно сътрудничество с автократите и отдавна не се явява символ на демократичното бъдеще.

Консултативната група за европейска политика, част от която е и авторът на тези редове, формулира наскоро становището си как трябва да вървят нещата оттук нататък: От 2022 година разширяването на ЕС вече не е само процес за Западните Балкани, а и за Украйна и Молдова, както и потенциално за други държави като Грузия. Това отново придава по-голямо политическо значение на процеса. Държавите трябва да имат планирано бъдеще в ЕС, без злоупотреба с правото на вето от страните членки, както постъпва България със Северна Македония.

Има нужда и от повече европейски средства за бъдещите членки, за да се намалят разликите между сегашните и бъдещите участници в Общността. Демокрацията и правовата държавност трябва да бъдат в центъра. А еврокомисарят по разширяването трябва да има повече тежест и по-подходяща биография от тази на сегашния Оливер Вархей, който е маша в ръцете на Виктор Орбан и подкопава авторитета на ЕС както на Западните Балкани, така и в Украйна.

А ако ЕС в крайна сметка не успее да интегрира Западните Балкани, то и всяко обещание за присъединяване на Украйна не звучи достоверно. Накратко – заложено е много повече, отколкото едно старо обещание отпреди 20 години, което и до днес остава неизпълнено.

* Флориан Бибер е преподавател по Югоизточноевропейска история и политика в университета в Грац. Ръководи балканския отдел в Консултативната група за европейска политика.